Представете си Любовта, Тъгата, Страстта, Щастието, Спокойствието и Вълнението като голички 2-годишни деца. Със сигурност не е лесно, но ги отървете от овехтелите им одежди - личните ви истории, тегавите ви вторници, от романтичните комедии, от комерсиалните празници и традиционните символи. Разсъблечете ги и ги пуснете да се боричкат. Ще се редуват кой да е най-отгоре – щипане, хапане, скубане, гъдел, плач и смях. Говорят си. Какво си казват ли? Не знам. Но звучи така...
Познавам ги тези деца. Видях ги. Снощи – 28 март. Бяха в клавишите на пианото в столичната зала България. Не знам как са се побрали там. Криеха се. Докато Людовико Ейнауди не ги откри. Пу, за него, за мене, за нас... И играта започна.
Това е един вариант на отминалия концерт на Людовико Ейнауди в София. Моят вариант.
Италианският композитор и пианист свири за първи път на българска сцена и доказа следното: Едно пиано може да "надвика” скърцащи столове, отваряне/затваряне на врати, покашляния и подсмърчания. Едно пиано може да "надвика” личните ви истории и тегавите ви вторници. И то докато шепти...
Людовико Ейнауди е класически пианист и композитор, да. Но произведенията му звучат като съвременни песни. Гледаш го и си убеден, че всеки момент ще запее. Но той никога не го прави пък и музиката му няма нужда от това. Ако Ейнауди има 1 000 000 фенове в целия свят, то убедена съм има 1 000 000 варианта за текст на „Divenire”. Ако снощи в зала България е имало 1000 човека, то има 1000 варианта на първия параграф на този текст.
Но последният може би ще бъде универсален:
Снощната разходка през албумите "Nightbook”, “Divenire” и “I Giorni” беше твърде живописна и прекалено кратка, за да няма продължение. Няма как просто, аз много харесах онези деца...
Людовико Ейнауди гостува у нас по покана на БГ Саунд Стейдж.
