Когато една героиня започва с думите „Аз се казвам Вяра“, това не е просто име, а призвание. И рискът е очевиден – или ще станем свидетели на клише, или на надежда за оцеляване в любовта – между алгоритъма и самотата...
В спектакъла „Любов и други аварии“ на театър „София“ второто надделява. И то, не защото текстът бяга от познатото, а защото го назовава без излишна защита.
Звучи ли познато? Уви, да. И още по-неприятно – все по-често. Вяра е на 30, живее сама след почти десетилетна връзка и се оказва в свят, в който любовта е заменена от алгоритъм, а близостта – от серия срещи на сляпо. Ако си Вяра, и ти куца вярата, тогава започваш да търсиш – любов, или поне нейните аварийни заместители. Докато не срещнеш своя „Веско на бял кон“, който обаче никога... не е виждал кон на живо.
Тази иронична рамка е в основата на текста на Александра Славова и Любомира Видева. Пиесата, отличена в осмия конкурс за съвременна българска драматургия на театъра, не просто описва дейтинг-културата, а я разпада на типажи, ситуации и повторяеми жестове, в които се редуват „тънки и дебели цигулки“ – ту случайност, ту прецизно режисирана среща.
Режисьорът Ованес Торосян подхожда към този материал с ясното съзнание за неговата провокативност: „Любовта е тема, която позволява спор, особено когато текстът е написан от жени, а режисьорът е мъж“. В този смисъл, спектакълът не търси консенсус, а напрежение – между половете, между очакванията и реалността, между желанието за близост и страха от нея.
Центърът на това напрежение е Ангела Канена. В ролята на Вяра, тя е гръбнакът на представлението и същевременно неговият най-голям риск. Родената през 1999 г. актриса направи впачетление още през 2021-а с участията ѝ в „Сфумато“ („Апокриф“ на Иван Добчев и „Край на играта“ на Бюрхан Керим). Тук доказва, че може да носи съвременен драматургичен текст с необходимата лекота и дълбочина.
Нейната Вяра не е жертва, а човек в процес – на разпад и събиране, на съмнение и инат. Тя е човекът, който в един момент изглежда като някой, който не иска да бъде заговорен, докато не реши да приеме „чуждия“ глас и да го превърне в „наш“.
Около нея се завърта цял парад от мъжки типажи – карикатурни, но болезнено разпознаваеми. Иван Дубаеца (Николай Димитров) – мутра в начален (или вече напреднал) стадий, романтичният хипар Гошо (самият Торосян), геймърът Веско (Даниел Кукушев) – нисък „принц“/смотаняк и псевдомечтател, Марио – актИорът (Владимир Солаков), духовно „подреденият“ (Пламен Манасиев), бизнесменът и скрита лимонка (Юлиян Малинов), фотографчето и стара тръпка от миналото (Димитър Стойнов)... Всеки от тях е овкусен до степен на гротеска, но не губи разпознаваемостта си. Те са не толкова персонажи, колкото симптоми.
„Искам мъж, а не геймърски сет. Не лукс по дубайски. Не свобода по хипарски“, казва Тя. Въпросът „Какво всъщност иска Тя?“, остава отворен, и това е силата на текста. Защото отговорът не е в избора на правилния мъж, а в способността да управляваш себе си – не като проект, а като система. Система от (не)човешки свързаности, от невидими нишки и илюзии, които надуват балона на съвременното общуване.
Сценографията и костюмите на Мера Денева, мултимедията на Димитър Сарджев и музиката на Елена Дечева изграждат среда, в която реалното и дигиталното непрекъснато се размиват. Таймерът, който отброява – но без ясна цел, се превръща в точен образ на това съществуване – броим, класираме, оценяваме (6 от 10 за хумор, 8 от 10 за интуиция), без изобщо да знаем какво измерваме.
Особено силен ход е включването на Петя Силянова и Юлиян Рачков, които седят кротко сред публиката до почти самия край на представлението. Тяхното „Извинявайте, може ли и ние да участваме?“ отприщва своеобразен „мини театър в театъра“ – малък, но експлозивен. И превръща една от дългогодишните звезди на театър „София“ и нейният „син“ Светльо в мигновени любимци на публиката. Публиката, която преди това съвсем свойски е имала възможността да общува с героите, да им симпатизира или да им се надсмива.
Тази изненада не само разчупва сценичната рамка, но и напомня, че всички сме част от този спектакъл – като зрители, участници или жертви на същите модели.
Появата на Гринго (Богдан Григоров) е оставена като кулминационен абсурд в този почти епичен преглед на дейтинг-света. Свят, в който положението често е „Те ти, булка, Спасовден/дейтинг“.
И все пак, представлението е „опасно за падащите“. Не заради бурята, а заради комплексите. Докато не се появи „малкото зло“, което всъщност отключва възможността за нещо истинско. Защото моментът, в който вече не си чужденец в собствения си живот, идва едва когато страховете станат по-малко от мечтите. Тогава и авариите започват да приличат на любов – системата „любов“ със всичките ѝ сривове, рестарти и липса на сигнал.
Финалът, озвучен от „Вяра вир водица стана в цъфналата ръж“, остава отворен. Дали това е хепиенд? По-скоро не в традиционния смисъл. По-скоро е състояние – крехко, временно, но възможно.
„Любов и други аварии“ е знаменателен спектакъл по още една причина. Той бележи първата премиера в обновяващия се театър „София“ след началото на ремонта през 2022 г. Камерната сцена вече е отворена, макар процесът да продължава, сякаш в синхрон със самото представление – недовършено, търсещо, в движение. И може би точно затова толкова лесно се разпознаваме в него. Защото и ние сме така – в ремонт.
