Около 5% т населението у нас страда от тежки психиатрични заболявания. А колко точно са хората, които имат психични проблеми не е ясно.
Ако се установи обаче, че човек е опасен за себе си или за околните, могат да бъдат предприети мерки за задължително лечение или за принудително, ако има извършено престъпление или обществено опасно деяние. За 2025 г. 363-ма души са настанени за принудително лечение.
А за задължително лечение са насочени малко над 1500 пациенти, става ясно от данни на Българския Хелзинкски комитет, събрани от държавните психиатрични болници и центровете за психично здраве. Срокът на лечение и формата му се определят от съда.
Състоянието на психиатричната грижа е на незавидно ниво, сочи анализът на държавата, както и доклади на Българския хелинзински комитет (БХК). В обществото има и стигма.
„Тези обществени нагласи водят до това, че върху институциите няма достатъчен натиск“, коментира Надежда Цекулова от БХК.
В момента, грижата за пациентите е структурирана така, че болничното лечение е във фокуса – то обаче не е достатъчно, показват данните
„В една болница има човек, който живее в болница от 17 години. Това е проблем от гледна точка на правата на човека, но е важно защо така се получава – това е не защото на болницата или на човека му харесват, а е защото системата не предлага такъв избор“, коментира още Цекулова.
Десетки пациенти „живеят“ в болниците, защото липсват достатъчно дневни центрове и социални грижи.
„За социалните, проблемът с психично болния е приключен, щом настанен в държавна болница. В България в монета по болните живеят около 300 души. 1102 Правозащитните организации ни казват: защо ги държите? Другите ни казват: защо ги пускате. Ама не е въпросът защо пациентите са сред нас. Въпросът е защо са в този ужасяващ вид сред нас и докога държавата ще се прави, че ги няма“, казва директорът на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ Цветеслава Гълъбова.
Именно липсата на проследяване е основен недостатък на системата и според държавната.
А психиатрите обръщат внимание на признаците, които да насочат близките към лекар.
„Постепенна промяна, която рязко отличава техния близък – става затворен, неконтактен, налага се често да сменя работа, напуска следването, защото хората не искат да контактуват с него; съмнява се, че в храната има нещо, че съседите имат специално отношение – има изразена десоциализация“, обяснява Гълъбова.
Проблем са и недостатъчният брой специалисти и неравномерното им разпределение.
