Сцената е затрупана от около 500 стола. Камара, която не просто запълва пространството. Тя е всичко. Едновременно е вулкан и пещера, клетка и капан, гроб и илюзорен изход, убежище и подпалено семейно гнездо. Пластмасова менажерия, чиято съдба обаче остава неясна – ще се срути ли, ще избухне ли, ще се разтопи ли, или ще оцелее като поредния вечен декор на буржоазното лицемерие?...
Тази неопределеност е едновременно силата и слабостта на „Глембаеви“. Сценографията на Александър Денич мисли в мащаб и метафора, но не винаги в детайл. Пластмасовата планина е монументална, както и самият спектакъл – голям, тежък, продължителен, от онези свръхтеатрални преживявания, които Народният театър обича да поднася на голямата си сцена. Монументален театър, който действа монополистично – не те кани, а те поглъща. Не те съблазнява, а те принуждава да съпреживяваш. Подобно на дългата и тъжна история на самите Глембаеви...
Фамилията е обречена на несъпричастност. Тук няма топлина, няма истинска връзка, няма утеха – само бели кахъри, разпръснати сред черно, което понякога успява да се нажежи до червено и леко започва да пуши. Образът е силен, почти живописен, но остава в режим на илюстрация, а не на трансформация. Зрителят вижда катастрофата, но рядко я усеща като нещо, което се случва тук и сега, а не като вече отминал кошмар.
И това е може би най-същественият „проблем“ на текста, сътворен от Мирослав Кърлежа (1893-1981) – усещането, че започваш да преживяваш нещо, което всъщност е безвъзвратно отминало. Като отсъствието на майката в живота на порасналото дете – болка, която е реална, но вече няма адресат. „Глембаеви“ като че ли закъсняват със собствения си афект...
Разбира се, драматургичният материал на Крълежа не е просто „семейна драма“. Глембаеви са банкери и търговци, чието богатство лежи върху злоупотреби, измами и смърт. Те въплъщават онова, което Валтер Бенямин нарича „катастрофичен континуум на историята“ – история, която не напредва, а се трупа като руини.
Режисьорът Ивица Булян очевидно е наясно с този контекст. Самият той определя спектакъла като „дива структура“ и говори за желанието си да „инфектира“ институционалната машина на Народния театър с нещо по-независимо, по-експериментално, хибридно. В тази заявка има честност и амбиция. Но хибридът не винаги намира органичен баланс. Инфекцията по-скоро се капсулира, отколкото да се разпространи.
Това личи и в актьорските решения. Деян Донков и Пламен Димов влизат в открито надиграване – сблъсък на енергии, стилове и актьорски стратегии. На моменти това е завладяващо, на моменти – самодоволно. Леоне на Димов носи интелектуална острота и нерв, докато бащата на Донков залага на плътна, физическа експресия. Срещата им обаче рядко прераства в истински диалог.
Димов е актьор, който владее тънкия занаят да показва по най-добрия начин иронията в ролите си. Тук е в размаха си.
Женските образи „отново“ са проблематични. „Лека жена е органичен недостатък“ – реплика или концепт, който звучи не като критика, а като възпроизвеждане на патриархалния поглед. Въпреки заявената от Булян феминистка чувствителност, еротичната интелигентност на спектакъла остава ограничена. Женските персонажи са по-скоро функции в мъжкия морален крах, отколкото автономни носители на конфликт.
По стара балканска „традиция“ първата част на представлението стига до почти агонизиращи низини, докато втората е в пъти по-добра – по-стегната, по-фокусирана, по-драматургично ясна. Неизбежно възниква въпросът – на кого е нужно това... Дали продължителността е естетическа необходимост или институционален навик..
„Глембаеви“ е спектакъл с размах, с мисъл, с амбиция и с безспорни силни моменти. Но той остава недетайлен в най-важното – превръщането на историческата катастрофа в настоящо преживяване. Пластмасовият вулкан е впечатляващ, но студен. Кървавият бифтек с бира – силен образ, който обаче остава само образ. А фамилията Глембай продължава да гори в собственото си подпалено гнездо – самотно и затворено, дори за светлината на слънцето...
В ролите са също Александър Карасански, Александър Кънев, Александър Тонев, Ана Пападопулу, Дарин Ангелов, Веселин Мезеклиев, Константин Станчев, Теодора Духовникова. В постановъчния екип са и костюмографът Ана Савич Гецан, композиторът Митя Върховник Смекар, светлинен дизайн – Миха Хорват, видео дизайн – Метка Голец.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
