Той е артист, концептуалист и „досадник“, който си позволява да полива изкуствените хора.
Танцува от дете, израства с танца, след това го изучава в университет. Танцът сякаш е далеч от неговия моноспектакъл „Предметиране“, но това е само на пръв поглед. Всяко движение е танц така, както и всеки предмет има свой звук. Когато намериш пресечната точка на звука, предмета и собственото си тяло, може би стигаш до онзи повратен в живота, когато решаваш, че си гений.
В своето „Предметиране“ Ян Розман не просто намигва с невидимото си трето око. Обявява война на предметите... и на хората, и прави на пух и прах всеки опит да бъде съхранен култа към предмета, дори той да има някаква стойност.
На сцената, в представлението, Ян изглежда като чичко, който е дошъл да почисти сцената. И това усещане за годините и за една почти симпатична нефелност е едно най-големите постижения на артиста. Извън залата, Ян Розман е една много ведра и светла персона, 30-годишен хлапак по анцуг и маратонки. Но всичко идва от шапката, както казва той.
Ян Розман: За предметите и хората, за предметите и звуците, и за хората и звуците. За култа към предметите. За напояването на изкуствените хора. За агресията и търпението. За зависимостите. За голотата.
Случвало ли се е след спектакъл да не можете да сглобите едно цяло изречение?
- Със сигурност ми се случва. Особено няколко минути след края на представлението говоря абсолютно хаотично и непоследователно.
Трябва ли да се поливат изкуствените хора?
- Да, абсолютно (Смее се – бел. а.). Това е причината, поради която представлението си играе с три състояния на материята – лед, вода и изпарения.
Става дума и за „нещото“ по средата – между живота и смъртта. Затова е хубаво да се замислим отново какво означава да си жив в днешно време.
Темата, от друга страна, има връзка и с дигиталната ера, в която живеем, постоянното наблюдение и камерите около нас.
Всеки предмет ли има свой звук?
- Ако се заслушаме, ще чуем, че всеки предмет има свой звук. Но, със сигурност, има предмети които ние не чуваме. Понякога просто не се опитваме да ги чуем...
Трудно е да се чуе всичко... Тимъти Мортън (Британски философ, роден през 1968 г., представител на т. нар. спекулативен реализъм – бел. а.) говори за хиперобекти – те са толкова огромни, че ние дори не можем да ги видим или да си ги представям като нещо цялостно. Глобалното затопляне е едно такова голямо нещо, ние виждаме дъжда и усещаме топлината, но то е много повече от това...
Бихте ли играл пред един човек?
- Да (Отговаря без да се замисля – бел. а.). Представлението „Предметиране“ е направено за максимум 30 човека. Веднъж го играх пред 150 човека и не се получи много. Защото се изисква една по-интимна обстановка и по-близък контакт между мен и публиката.
Как определихте този капацитет от 30 души?
- Не е въпрос на нумерология. Просто залата, за която беше създаден в Любляна, е доста малка. Там можеха да се поберат 30 човека така, че да бъдат близо един до друг и до мен, без да има втори и трети ред, и прегради.
Предполагам, че сте останал доволен от реакцията на българската публика в „Топлоцентрала“. Но случвало ли се е да попаднете на сърдити зрители, например?
- Публиката беше жестока, много щедра към мен. Обикновено, хората реагират доста добре на този спектакъл.
Понякога се случва някой да си тръгне по време на представлението или да ми кажат след това, че съм прекалено агресивен на сцената. Но това наистина са единични случаи.
А Вие агресивен ли сте по принцип, след това ще кажа защо задавам този въпрос...
- Не бих се описал като агресивен тип (Смее се – бел. а.).
Едно от малкото цели изречения в спектакъла беше "Трябва да съм търпелив". От какво беше продиктуван този призив/или откровение? Има ли някаква лична история зад това изречение?
- В този момент имаше кратка пауза, аз просто мислех на глас... Това беше нещо като спонтанна инструкция към мен самия – да бъда търпелив. Знам, че в истинския живот понякога ми се случва да избързам.
Играл сте спектакъла над 20 пъти, на различни места и пред различна аудитория. За това време успяхте ли да промените представата си за предмета?
- Мисля, че постоянно се уча. С всяко следващо представление научавам нови и нови неща. Това зависи и от мястото, на което се намира личния ми живот, и какво ми се случва като човек в момента.
Не бих казал, че тотално ми се е променила представата за предмета, но със сигурност се развива...
Имам една приятелка, която издава звук за всяко нещо – когато я докоснеш, когато става, когато сяда, когато си протяга ръката... Казвам й жената звук. Вие познавате ли такива хора?
- Тя изглежда е доста интересен човек. Бих искал да се запозная с нея. Не познавам такива хора...
Докато подготвях представлението, изучавах звуците на различни предмети и наблюдавах връзката им с хората. Има много интересни случаи, но на такъв не бях попадал.
Имате ли свое обяснение за култа на хората към предметите?
- Споделям теорията, че предметите запълват една празнина вътре в нас. Ние купуваме предмети, за да се чувстваме добре. Предметите са част от нас. Дрехите са най-добрият пример. Факт е, че ни карат да се чувстваме по определен начин, успяват да променят нашето настроение и така нататък. Ние трупаме предмети, защото се опитваме да компенсираме нещо...
Споменахте дрехите. Затова ли започнахте представлението гол? Защо не се появихте облечен?
- Това беше една от дискусиите около представлението. По тялото има натрупани твърде много изкуствени неща. Идеята е тялото да започне на чисто, както започват всички други предмети в пространството.
Искам да подчертая този контраст и, в същото време, прилика между човешкото тяло и тялото на един предмет.
Вие самият зависим ли сте от някакъв предмет – като истински човек?
- Определено. (Смее се – бел. а.). Предметите формират нашата еволюция, започвайки от огъня до смартфоните.
А от какво съм зависим? Обожавам сладолед (Смее се – бел. а.).
Представлението „Предметиране“ показва как и защо хората могат да станат предмети. Това случва ли се и в живота Ви?
- (Замисля се – бел. а.) Да, случвало ми се е. За щастие, не лично на мен. Но съм виждал как хората биват превръщани в предмети. От друга страна, това което се опитвам да правя в живота си, е да се отнасям към обектите и към предметите като към хора. Може и да преувеличавам малко, но това е идеята. И тези отношения са в другия край на спектъра..
Ян Розман е роден през 1991 г. Той е изпълнител, хореограф, импровизатор и автор. Живее между Любляна и Берлин. Изучава съвременен танц в Arts Gymnasium, Любляна, и хореография в SNDO (AhK) в Амстердам. Магистърската си степен завършва в Solo/dance/authorship на HZT (UdK), Берлин. Междувременно се дипломира и като психотерапевт. Артистичната му практика е свързана с изследване на телата, материалната семиотика, текстурата, грешките, объркванията, екологията, въображението, хумора и в търсене на изпълнителски практики, приложими в антропоценната епоха след интернет.
