Хореограф, танцьор, визуален артист, дизайнер. Чудак. Да провокира е най-малкото, на което е способен. Той е сред хората на изкуството, които нямат претенции да са новатори или иноватори. Още по-малко е революционер, тъпчещ правилата и всичко, създадено преди него. „Аз правя нов прочит на пространството“, казва Юлиан Вебер. И само това „достижение“ е достатъчно, за да предизвика заслужен интерес към неговата работа.

В спектакъла „Дуети с абстракции“ той танцува с картини. Преоткрива за себе си нови култури и се опитва да пренесе уау-ефекта от преживяното като мигновено изтръпване върху сетивата на публиката. Публиката, която се предполага, че е добре запозната с историята и значението на „декорите“ в неговия пърформанс. Защото, когато си неподготвен, рисукваш много бързо да попаднеш във възможно най-лесния капан – този на иронията, на безмилостното уличаване на собствената ти нищожност и неадекватност...

И както би сторил един истински джентълмен, и Юлиан Вебер стопява границата между себе си и публиката в повратна и много уязвима точка, която доближава двете страни максимално близо един до друг. Наивно, по детски, но и с достатъчно смелост и назидание, той остава на висотата, от която е започнал своя труден урок „Увод във визуалните изкуства“. В София „лекцията“ продължава около 60 минути, но за по-напредналите е цели пет часа...

„Танцуващият“ с картини Юлиан Вебер: Колко време отнема запознаването с една картина? Случвало ли се е да се разочарова на живо от някое произведение? Защо не докосва картината по време на изпълнението си? Възможно ли е този модел на работа – с целия копнеж и невъзможност за допир на едно произведение – да се пренесе като модел на поведение и в общуването Ви с хората? И още – за реакциите на публиката след представлението, за публиката в София, за провокациите от страна на публиката и за момичето с ангелския глас – Йоханна Одерски-Ику.

Учил сте скулптура, а танцувате с картини? Защо?

- Учил съм визуални изкуства и имам опит с най-различни медии и формати. По-късно, в хода на образованието си, започнах да се концентрирам върху скулптурите и инсталациите. Но винаги съм имал много широко разбиране за това какво представлява скулптурата... И започнах да възприемам скулптурата като нещо много физическо и много перформативно. След това се отдадох на съвременния танц и на пърформанса, защото усетих, че там е моето поле на изява – където мога да преживея всички аспекти на изкуството.

Но все още мисля, че изобразителното изкуство в неговата традиционна форма стои възможно най-отдалечено от пърформанса и съвременния танц. Спрямо тях изобразителното изкуство е плоско, мъртво, неодушевено. И така се получава възможно най-яркия контраст между мен – като живо, търсещо тяло, и картините.

Благодаря Ви за този сериозен отговор на моя „несериозен“ въпрос. Колко време отнема запознаването с една картина?

- Когато ме поканят да представя „Дуети с абстракции“, първата стъпка е да се избере произведение. След това имам няколко месеца, в които работя с тази картина, изследвам я, проучвам темата, която съдържа. Но времето, през което се свързвам с обекта, наистина е кратко. В София имах два дни...

В крайна сметка, това е смесен процес – между това да имам време за проучване и моята интуитивност към творбата.

Случвало ли се е да се разочаровате на живо от някое произведение, както често става с онлайн запознанствата...

- Не. Точно обратното. Обикновено съм приятно изненадан от видяното на живо. В София това се отнася особено за скулптурата, защото не знаех, че тя може да се движи.

Проблем ли е, че не можете да докосвате картината?

- Не. Това не е проблем, а нещо повече. Това е съществена част от моята работа – невъзможността да докосваш обекта и невъзможността да го достигнеш физически. Това създава чувство на копнеж у мен – да искам да го достигна, да искам да го докосна, да се слея с него, дори да го стопя... И това желание всъщност става мотор, който ме кара да се движа.

Възможно ли е този модел на работа – с целия копнеж и невъзможност за допир – да се пренесе като модел на поведение и в общуването Ви с хората?

- Уааау. Това е един много интересен въпрос, за който ще трябва да помисля...

Извън сцената аз съм доста зает да се грижа за отношенията си с хората и за моето психично здраве. Работя с терапевт и опитвам различни техники за общуване. Много пъти съм се питал какво точно представлява една връзка, какво е любовта, приятелството...

И, да, наистина понякога чувствам тази невъзможност да създам връзка. Появяват се много въпроси и имам много вътрешна борба. Но не мисля, че причината е представлението. По-скоро, нещата от живота ми по някакъв начин се отразяват на изкуството.

Но това, за което ме питате, е нещо, върху което наистина ще трябва да помисля повече...

Интересуват ли Ви реакциите на публиката след представлението или успявате да уловите енергията около Вас, докато сте на сцената?

- Повече ме интересува енергията на публиката по време на самия спектакъл. Аз, по някакъв начин, възприемам аудиторията като материя, защото тя има много силно присъствие. Не съм голям почитател на така нареченото participatory art, което толерира интерактивността и сякаш насилва публиката да участва в пърформанса. Винаги допускам енергията, която идва от публиката в себе си, и винаги я използвам като част от процеса на изпълнението ми.

С една дума, как усетихте публиката в София?

- (Замисля се – бел. а.) Не мога да кажа... Не бих казал, че беше нещо изключително, но я почувствах доста отворена към това, което показвам...

С какво може да Ви провокира публиката по време на представление?

- Определено, публиката може да ме провокира. Първите представления на „Дуети с абстракции“ бяха доста по-дълги – около пет часа. Беше, по-скоро, пътешествие, в което хората влизаха и излизаха. Тогава аз самият се чувствах по-отворен и готов за провокации от страна на публиката.

В София беше едно типично шоу, което продължава час, хората идват, сядат, гледат и си отиват. Но и по време на такива представления се случва да бъда провокиран.

Например, ако някой си гледа телефона през цялото време, аз усещам това и се намесвам, отивам и му взимам апарата. Случвало се е и да не успея, тъй като човекът с телефона има по-бързи реакции от моите (Смее се – бел. а.). Не съдя никого затова, че си гледа телефона по време на представление. По-скоро, се възползвам от тези действия, защото те са реакция на начина, по който аз играя.

По време на друго представление един човек напусна, което за мен също е окей. Защото понякога аз също искам да напусна представлението (Смее се – бел. а.). Но въпросната дама стана и започна да говори на висок глас с охраната. Тогава аз спрях да играя и оставих разговорът да се случи като част от представлението.

Разкажете за момичето с ангелския глас – Йоханна Одерски-Ику. Как избирате партньорите си за работа? Необходимо ли е да сте приятели и в живота, или професионализмът е на първо място?

- Ику също e учила визуални изкуства и работи много в сферата на рисуването и изобразителното изкуство. Паралелно с това, създава собствена музика. Беше ми препоръчана от приятел.

За първи път се срещнахме в този проект. Обикновено, когато каня някого да работи с мен, имам нужда от по-дълго опознаване и създаване на връзка. Но  този път нещата се получиха доста по-бързо. Срещнахме се и много бързо усетихме връзката помежду си.

Много е важно да имаш добра с партньора на сцената. Без това аз не бих могъл да работя. Защото работим в диалог. Например, в „Дуети с абстракции“, докато аз развивам движенческия материал, Ику развива музикалната среда.

Не е нужно работата да бъде един безкраен купон, но между нас трябва да има доверие и добра комуникация. Защото процесът на едно представление е много личен и тогава артистът е много уязвим.

Критиката пише, че работите Ви са свързани преди всичко с темата за пространството и взаимодействието между тяло, обект и движение. Кога се нарушава това триединство?

-  Моята практика е по-скоро насочена към развиването и насърчаването на комуникацията между тези елементи. Аз възприемам самото пространство като тяло.

Забавлява ме да реагирам и да включвам в представлението спецификите на пространството. Понякога обичам да минавам границите по отношение на пространството, но не мога да кажа, че нарушавам правилата. Защото те вече са нарушени и това е направено доста преди мен (Смее се – бел. а.). Разширявам и давам нов смисъл на това взаимодействие, но не го разрушавам. Ето защо, в София излизах извън залата, обикалях около нея или се опитвах да докосна тавана Това са опити за разширяване на пространството, за нов прочит на това пространство, но не и разрушаване на нещо...

С какво страна като България е интересна на един германски артист?

- Тук съм за първи път. И всъщност се чувствам доста вдъхновен от артистите, с които се срещнах на моя уъркшоп. Много ми е интересно да видя как развиват своята работа в един посткомунистически контекст. За мен това е интересно, непознато, защото съм отраснал по друг начин.

Самият град София също е много интересен и има много особен чар. Бяхме на разходка в гората, попаднахме на резиденция от времето на комунизма. И видях как природата си взима своето обратно... Много различни времена и епохи се бяха срещнали на едно място...

И накрая, познавате ли се с атлета Юлиан Вебер?

- (Смее се – бел. а.) Не, не го познавам. Но според Гугъл той  е много популярен и това много ме дразни (Смее се – бел. а.).

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!