Освен хореограф, изпълнител и режисьор, удостоен с най-големите световни награди за танц, тя носи почти чутовен заряд от естествено генерирана енергия. От хореографията на сцената до хореографията в общуването. И всичко, по някакъв начин, е свързано с вниманието, което (не) отделяме един на друг, с осъзнаването на света и с чисто социалните знаци, които си разменяме...

Начинът, по който се движим – в собствения си свят или заедно с другите, не би трябвало да е просто живеене или просто работа, а изследване и път към целта. Да бъдеш „някой в ​​свят на някои“, както казва Фей Дрискъл. Работейки, тя „разтяга“ психиката и душата си, и това я тласка към „ръба на самата нея“. Звучи абсурдно, но не и когато уязвимостта заема основно място в твоята художествена ценностна система, и знаеш, че чувствителността няма лоша страна.

„Работата като работа невинаги е тежко психологическо преживяване, но аз обикновено преминавам през всичките тези неща, сякаш раждам“, споделя тя. Митологемната същност е една от основите на нейните спектакли, в които тялото е издигнато в култ, но и подложено на известна доза ирония. „Забавно е, чудато е, абсурдно е“, обобщава Фей Дрискъл.

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.

Снимка: Даниел Димитров

Фей Дрискъл, в разговор с Даниел Димитров – за работата като „създаване на рецепти, които трябва да се изживеят“ и като „тежко психологическо преживяване“, за „третото пространство“ между публика и изпълнител, за езика в танца и за уязвимостта, за общуването като акт на превод. И още: Кога се е чувствала като изгубена в този превод и кога – сякаш разбира език, който чува за първи път. Какво означава да бъдеш някой в ​​свят на „някои“. Важно ли е да има ирония към тялото или то трябва да е издигано в култ, и какво предпочита като хореограф – формата на тялото или вибрациите, които носи. Има ли ритуал, който е част от нейното всекидневие. Как вижда себе си като танц...

Фей, работихте близо седмица в Народния театър. Разминахте ли се по коридорите с Джон Малкович, Деклан Донелан, Мария Каварджикова, Снежина Петрова...

- Засякох се няколко пъти с Джон Малкович. Запознахме се и си поговорихме за  кратко. Той има едно фино и много топло ръкостискане. Беше ми приятно да го срещна, защото това е човек, който от години гледам на големия екран. С друга знаменитост не успях да се видя...

Имате около двадесет значими награди. Къде ги държите?

(Смее се – бел. а.) Това е страхотен въпрос. В различни чекмеджета са, честно казано, защото аз не съм човек, който обича да излага всичко на показ. Само една награда е на видно място в дома ми – Doris Duke, и то, защото харесвам формата. Тя е като красива U-образна скулптура. Може би, някой ден, когато имам офис или студио, ще ги подредя там...

Нямате офис?...

- (Смее се – бел. а.) Не. Аз съм американка. Ние нямаме такива неща.

По време на престоя си у нас, работихте по бъдещо представление – Ghost Light („Призрачна светлина“). Къде е акцентът в това словосъчетание – върху призрака или върху светлината?

- Всъщност, и върху двете. В театрите, в САЩ, след представление остава да свети една единствена светлина – една крушка, в средата на залата. И това се прави заради безопасността, но се нарича също и призрачна светлина.

Снимка: Даниел Димитров

В моето въображение това са предците и призраците в театъра, които излизат през нощта и изнасят своите представления. В моя проект става дума за произхода на театъра, за дионисиевите ритуали. Така че това е част от тази метафора – за завръщането на призраците.

Нищо страшно, нищо странно...

- Е, ще видим какво ще стане (Смее се с глас – бел. а.). Ще се видим след няколко години и пак ще си говорим...

Възприемате работата като за „създаване на рецепти, които трябва да се изживеят“. Успяхте ли да създадете нова рецепта по време на престоя си в София?

- Не напълно. За мен това бяха само първоначални експерименти и скициране. Защото моите проекти обикновено отнемат няколко години, докато стигнат до сцената...

Работният процес винаги ли е, както казвате, „тежко психологическо преживяване“?

- (Смее се с глас – бел. а.) Харесвам въпросите Ви! Наистина са добри. (Замисля се – бел. а.) Когато работя, имам чувството, че се разтягам – разтяга се психиката и душата ми, по някакъв начин. Това често ме тласка към ръба на самата мен... Работата като работа невинаги е тежка, както и сглобяването на проекта невинаги е нещо тежко. Но аз обикновено преминавам през всичките тези неща, сякаш раждам. Не знам какво ще се случи. Всичко се променя и е много интензивно...

Какво означава да бъдете „някой в ​​свят на някои“?

- Това е като изследване на състоянието, в което съществуваме и какво означава да си част от това съществуване. За мен това е хореографията. Дори хореографията, която в момента правим с Вас – кимаме с глави, общуваме – самата същност на нашето присъствие, вниманието и осъзнаването на света. То е свързано с чисто социалните знаци, които си разменяме. Начинът, по който се движим, според определени хореографии, е базиран на това как светът ни вижда, как изглеждаме, откъде идваме...

„Уязвимостта заема основните място в моята художествена ценностна система и е нещо, което най-много ме привлича в работата на други хора... Уязвимостта е ежедневие за мен“, казвате Вие. Говорите често за уязвимост и не толкова често за чувствителност. Уязвимостта не е ли лошата страна на чувствителността?

- Това е интересно твърдение... Не мисля, че чувствителността има лоша страна. Ако си чувствителен, можеш да бъде уязвим, и можеш да разбираш, когато другите са уязвими. Така че, ако съм готова да поема риска да бъда уязвима, тогава, може би, Вие също ще поемете този риск. Винаги е рисковано. Когато съм уязвима, може да ми се случи нещо лошо, но може да ми се случи и нещо невероятно, красиво и съдбоносно – като това да започна нова връзка. (Смее се – бел. а.)

Говорите за активиране на „третото пространство“ между публика и изпълнител. Какво представлява това пространство?

- Свързано е с присъствието и с вниманието, и зарядът, който те носят. Фактът, че публиката е там, е достатъчна причина и аз да съм там.

Снимка: Даниел Димитров

Аз се променям заради тях и те са променят заради мен. Това е едно съвместно пораждащо се съществуване, в което се намираме.

Представях си го като нещо непостижимо, а то май не е толкова непостижимо...

- Да, така е. Защото става дума за възприятие и усещане. Аз използвам звук. Използвам сцената. Декорите се движат, звуците идват отвсякъде. Изпълнителите се променят... Играем си с това възприятие, за да има случване...

Какво е мястото на езика в танца?

- Езикът може да бъде вдъхновение. Езикът може да бъде нещо, което е невъзможно. Например, ако дам насока на някого, казвайки му да си представи, че тялото му се разлага и регенерира едновременно. Това създава своеобразна хореография на тялото. Затова езикът е като подкана или вдъхновение. Езикът и тялото винаги работят заедно. За мен те наистина не са отделни, но не се опитвам да работя с езика като средство за разказване, а по-скоро като помощно средство за разказване на истории.

„За да общуваме, трябва да преодолеем сблъсъка на много неща в нас  и да ги обединим ведно – жест, мимика, глас, език, звуци, ритъм. И това винаги е акт на превод“, са Ваши думи. Кога сте се чувствала като изгубена в този превод и кога – сякаш разбирате език, който чувате за първи път?

- Това е хореографията, за която стана дума преди малко – тази, която създаваме при всяка комуникация. Всички тези неща се случват наведнъж. Нашият жест, дъхът ни, думите, които се опитваме да намерим, и след това никога не знаем дали наистина са ни разбрали... Човек прави този превод, за да разбере другия...  

Снимка: Даниел Димитров

Искам да кажа, че понякога наистина се чувствам изгубена, най-вече в личните си връзки, особено, когато се опитвам да кажа нещо. Тогава сякаш говорим на два различни езика, а всъщност езикът е един и същ. Сякаш сме на друга планета и наистина се губим в превода...

Това често ли се случва?

- (Смее се – бел. а.) Не много често, но достатъчно често. Всеки намира своя път, в края на краищата. (Смее се – бел. а.)

Важно ли е да има ирония към тялото – като инструмент на танца, или тялото трябва да бъде издигано в култ?

- Мисля, че наистина има нужда и от двете. Животът ни е твърде странен, за да има само култ, но и твърде неприкосновен, за да има само ирония. Забавно е, чудато е, абсурдно е...

Не мисля, че при мен има само ирония към тялото. Разбира се, че я има, но тя е част от осъзнаването на това, което правиш. Ние играем за вас, защото сме в тази позиция – на играещи, а вие сте в позицията на гледащи. И това също е част от иронията, и от самоосъзнаването.

В този ред на мисли за тялото – кое е по-важно за Вас като хореограф – формата на тялото или вибрациите и настроението, което то носи?

- Това е наистина добър въпрос. Бих казала, че не мога да се лиша от нито едно от тях. И двете са наистина необходими.

Но, ако трябва да избирам, ще е вибрацията.

Ако трябва да поставите себе си като танц, как би изглеждал този танц?

- Господи, не знам (Замисля се – бел. а.). Мисля, че това е нещо, което едновременно правя чрез проектите си, и, в същото време, избягвам. Не знам как бих изглеждал такъв танц. Но е интересен въпрос за размисъл...

Има ли ритуал, който е част от Вашето всекидневие?

- Да, всеки ден медитирам.

Това ритуал ли е?

- Да, защото ми помага да присъствам адекватно в живота около мен, а не да съм стресирана до степен, в която не мога да се наслаждавам на живота и на всички красиви неща, които се случват. Или дори да не съм там, докато те се случват...

Кога се появи този ритуал – преди да започнете да се занимавате с хореография или след това?

- Появи се след това (Смее се – бел. а.).

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Като човек... Не знам... Може би е добре да попитаме някой друг. Бих казала intense (интензивен, напрегнат, емоционален, дълбок – от англ., бел. а.). Това е добра дума (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..."?

- Аз съм човек, който обича кучета (Смее се – бел. а.). Обожавам ги. Мисля, че те са ангели, изпратени от небето за нас. Късметлии сме, че ги имаме. Аз имам две. Едното е черно-бяло, с големи уши. Казва се Раскъл, като The Little Rascals („Малките разбойници“, американска семейна комедия от 1994 г. – бел. а.). Другото прилича на чихуахуа, но има странна захапка. Казва се Ким. Като Ким  Кардашиян (Смее се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

Обичам и човека до себе си. Обичам океана. Обичам да плувам в океана. Обичам да се разхождам. Обичам да съм с приятели. Обичам да пеем заедно, когато се съберем заедно. Обичам и кафето.

Още по темата:

Хореографът Елена Замфиреско: Всеки човек може да открие емоцията чрез движението

Румънският артист поставя танцовия спектакъл Just say it! в НАТФИЗ

Шамар срещу скуката – в Народния театър (СНИМКИ)

Румънската режисьорка и хореограф Андреа Гаврилиу поставя „Фиеста“