Освен хореограф, изпълнител и режисьор, удостоен с най-големите световни награди за танц, тя носи почти чутовен заряд от естествено генерирана енергия. От хореографията на сцената до хореографията в общуването. И всичко, по някакъв начин, е свързано с вниманието, което (не) отделяме един на друг, с осъзнаването на света и с чисто социалните знаци, които си разменяме...

Начинът, по който се движим – в собствения си свят или заедно с другите, не би трябвало да е просто живеене или просто работа, а изследване и път към целта. Да бъдеш „някой в ​​свят на някои“, както казва Фей Дрискъл. Работейки, тя „разтяга“ психиката и душата си, и това я тласка към „ръба на самата нея“. Звучи абсурдно, но не и когато уязвимостта заема основно място в твоята художествена ценностна система, и знаеш, че чувствителността няма лоша страна.

„Работата като работа невинаги е тежко психологическо преживяване, но аз обикновено преминавам през всичките тези неща, сякаш раждам“, споделя тя. Митологемната същност е една от основите на нейните спектакли, в които тялото е издигнато в култ, но и подложено на известна доза ирония. „Забавно е, чудато е, абсурдно е“, обобщава Фей Дрискъл.

Снимка: Даниел Димитров

Фей Дрискъл, в разговор с Даниел Димитров – за работата като „създаване на рецепти, които трябва да се изживеят“ и като „тежко психологическо преживяване“, за „третото пространство“ между публика и изпълнител, за езика в танца и за уязвимостта, за общуването като акт на превод. И още: Кога се е чувствала като изгубена в този превод и кога – сякаш разбира език, който чува за първи път. Какво означава да бъдеш някой в ​​свят на „някои“. Важно ли е да има ирония към тялото или то трябва да е издигано в култ, и какво предпочита като хореограф – формата на тялото или вибрациите, които носи. Има ли ритуал, който е част от нейното всекидневие. Как вижда себе си като танц...

Фей, работихте близо седмица в Народния театър. Разминахте ли се по коридорите с Джон Малкович, Деклан Донелан, Мария Каварджикова, Снежина Петрова...

- Засякох се няколко пъти с Джон Малкович. Запознахме се и си поговорихме за  кратко. Той има едно фино и много топло ръкостискане. Беше ми приятно да го срещна, защото това е човек, който от години гледам на големия екран. С друга знаменитост не успях да се видя...

Имате около двадесет значими награди. Къде ги държите?

(Смее се – бел. а.) Това е страхотен въпрос. В различни чекмеджета са, честно казано, защото аз не съм човек, който обича да излага всичко на показ. Само една награда е на видно място в дома ми – Doris Duke, и то, защото харесвам формата. Тя е като красива U-образна скулптура. Може би, някой ден, когато имам офис или студио, ще ги подредя там...

Нямате офис?...

- (Смее се – бел. а.) Не. Аз съм американка. Ние нямаме такива неща.

По време на престоя си у нас, работихте по бъдещо представление – Ghost Light („Призрачна светлина“). Къде е акцентът в това словосъчетание – върху призрака или върху светлината?

- Всъщност, и върху двете. В театрите, в САЩ, след представление остава да свети една единствена светлина – една крушка, в средата на залата. И това се прави заради безопасността, но се нарича също и призрачна светлина.

Снимка: Даниел Димитров

В моето въображение това са предците и призраците в театъра, които излизат през нощта и изнасят своите представления. В моя проект става дума за произхода на театъра, за дионисиевите ритуали. Така че това е част от тази метафора – за завръщането на призраците.

Нищо страшно, нищо странно...

- Е, ще видим какво ще стане (Смее се с глас – бел. а.). Ще се видим след няколко години и пак ще си говорим...

Възприемате работата като за „създаване на рецепти, които трябва да се изживеят“. Успяхте ли да създадете нова рецепта по време на престоя си в София?

- Не напълно. За мен това бяха само първоначални експерименти и скициране. Защото моите проекти обикновено отнемат няколко години, докато стигнат до сцената...

Работният процес винаги ли е, както казвате, „тежко психологическо преживяване“?

- (Смее се с глас – бел. а.) Харесвам въпросите Ви! Наистина са добри. (Замисля се – бел. а.) Когато работя, имам чувството, че се разтягам – разтяга се психиката и душата ми, по някакъв начин. Това често ме тласка към ръба на самата мен... Работата като работа невинаги е тежка, както и сглобяването на проекта невинаги е нещо тежко. Но аз обикновено преминавам през всичките тези неща, сякаш раждам. Не знам какво ще се случи. Всичко се променя и е много интензивно...

Какво означава да бъдете „някой в ​​свят на някои“?

- Това е като изследване на състоянието, в което съществуваме и какво означава да си част от това съществуване. За мен това е хореографията. Дори хореографията, която в момента правим с Вас – кимаме с глави, общуваме – самата същност на нашето присъствие, вниманието и осъзнаването на света. То е свързано с чисто социалните знаци, които си разменяме. Начинът, по който се движим, според определени хореографии, е базиран на това как светът ни вижда, как изглеждаме, откъде идваме...

„Уязвимостта заема основните място в моята художествена ценностна система и е нещо, което най-много ме привлича в работата на други хора... Уязвимостта е ежедневие за мен“, казвате Вие. Говорите често за уязвимост и не толкова често за чувствителност. Уязвимостта не е ли лошата страна на чувствителността?

- Това е интересно твърдение... Не мисля, че чувствителността има лоша страна. Ако си чувствителен, можеш да бъде уязвим, и можеш да разбираш, когато другите са уязвими. Така че, ако съм готова да поема риска да бъда уязвима, тогава, може би, Вие също ще поемете този риск. Винаги е рисковано. Когато съм уязвима, може да ми се случи нещо лошо, но може да ми се случи и нещо невероятно, красиво и съдбоносно – като това да започна нова връзка. (Смее се – бел. а.)

Говорите за активиране на „третото пространство“ между публика и изпълнител. Какво представлява това пространство?

- Свързано е с присъствието и с вниманието, и зарядът, който те носят. Фактът, че публиката е там, е достатъчна причина и аз да съм там.

Снимка: Даниел Димитров

Аз се променям заради тях и те са променят заради мен. Това е едно съвместно пораждащо се съществуване, в което се намираме.

Представях си го като нещо непостижимо, а то май не е толкова непостижимо...

- Да, така е. Защото става дума за възприятие и усещане. Аз използвам звук. Използвам сцената. Декорите се движат, звуците идват отвсякъде. Изпълнителите се променят... Играем си с това възприятие, за да има случване...

Какво е мястото на езика в танца?

- Езикът може да бъде вдъхновение. Езикът може да бъде нещо, което е невъзможно. Например, ако дам насока на някого, казвайки му да си представи, че тялото му се разлага и регенерира едновременно. Това създава своеобразна хореография на тялото. Затова езикът е като подкана или вдъхновение. Езикът и тялото винаги работят заедно. За мен те наистина не са отделни, но не се опитвам да работя с езика като средство за разказване, а по-скоро като помощно средство за разказване на истории.

„За да общуваме, трябва да преодолеем сблъсъка на много неща в нас  и да ги обединим ведно – жест, мимика, глас, език, звуци, ритъм. И това винаги е акт на превод“, са Ваши думи. Кога сте се чувствала като изгубена в този превод и кога – сякаш разбирате език, който чувате за първи път?

- Това е хореографията, за която стана дума преди малко – тази, която създаваме при всяка комуникация. Всички тези неща се случват наведнъж. Нашият жест, дъхът ни, думите, които се опитваме да намерим, и след това никога не знаем дали наистина са ни разбрали... Човек прави този превод, за да разбере другия...  

Снимка: Даниел Димитров

Искам да кажа, че понякога наистина се чувствам изгубена, най-вече в личните си връзки, особено, когато се опитвам да кажа нещо. Тогава сякаш говорим на два различни езика, а всъщност езикът е един и същ. Сякаш сме на друга планета и наистина се губим в превода...

Това често ли се случва?

- (Смее се – бел. а.) Не много често, но достатъчно често. Всеки намира своя път, в края на краищата. (Смее се – бел. а.)

Важно ли е да има ирония към тялото – като инструмент на танца, или тялото трябва да бъде издигано в култ?

- Мисля, че наистина има нужда и от двете. Животът ни е твърде странен, за да има само култ, но и твърде неприкосновен, за да има само ирония. Забавно е, чудато е, абсурдно е...

Не мисля, че при мен има само ирония към тялото. Разбира се, че я има, но тя е част от осъзнаването на това, което правиш. Ние играем за вас, защото сме в тази позиция – на играещи, а вие сте в позицията на гледащи. И това също е част от иронията, и от самоосъзнаването.

В този ред на мисли за тялото – кое е по-важно за Вас като хореограф – формата на тялото или вибрациите и настроението, което то носи?

- Това е наистина добър въпрос. Бих казала, че не мога да се лиша от нито едно от тях. И двете са наистина необходими.

Но, ако трябва да избирам, ще е вибрацията.

Ако трябва да поставите себе си като танц, как би изглеждал този танц?

- Господи, не знам (Замисля се – бел. а.). Мисля, че това е нещо, което едновременно правя чрез проектите си, и, в същото време, избягвам. Не знам как бих изглеждал такъв танц. Но е интересен въпрос за размисъл...

Има ли ритуал, който е част от Вашето всекидневие?

- Да, всеки ден медитирам.

Това ритуал ли е?

- Да, защото ми помага да присъствам адекватно в живота около мен, а не да съм стресирана до степен, в която не мога да се наслаждавам на живота и на всички красиви неща, които се случват. Или дори да не съм там, докато те се случват...

Кога се появи този ритуал – преди да започнете да се занимавате с хореография или след това?

- Появи се след това (Смее се – бел. а.).

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Като човек... Не знам... Може би е добре да попитаме някой друг. Бих казала intense (интензивен, напрегнат, емоционален, дълбок – от англ., бел. а.). Това е добра дума (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..."?

- Аз съм човек, който обича кучета (Смее се – бел. а.). Обожавам ги. Мисля, че те са ангели, изпратени от небето за нас. Късметлии сме, че ги имаме. Аз имам две. Едното е черно-бяло, с големи уши. Казва се Раскъл, като The Little Rascals („Малките разбойници“, американска семейна комедия от 1994 г. – бел. а.). Другото прилича на чихуахуа, но има странна захапка. Казва се Ким. Като Ким  Кардашиян (Смее се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

Обичам и човека до себе си. Обичам океана. Обичам да плувам в океана. Обичам да се разхождам. Обичам да съм с приятели. Обичам да пеем заедно, когато се съберем заедно. Обичам и кафето.

Още по темата: