Тя има онзи пламък в очите, който сега – чрез сърцето и отворените й за танца сетива – открива и в студентите от НАТФИЗ. Елена Замфиреско поставя, подканя, провокира и казва в прав текст – Just say it!. Просто го кажи, това е...
Казва още, че Just say it! е интензивна алегория на живота. И то каква! В нейния „танцов“ език липсват дидактизъм и безсмислени повторения. Няма го и натрапчивото усещане за нещо, което вече си чул, видял или разбрал. Има пътешествие в красотата на движението, има копнеж за свързаност, илюстриран чрез единствено видимо оръжие – въжето.
Има и гора, и река, и още нещо, което всеки сам може да открие за себе си. Както всеки сам може да открие емоцията като смисъл на човешкото. И то чрез движението. Елена Замфиреско е примерът. Тя е нежната фея от съседна Румъния, осъзнала, че близостта и усещането за несамотност е състояние, което сам предизвикваш. Независимо, че го споделяш като дар...
От нейната философия са имали щастието да попият Теодор Тодоров и Христина Христова (Хиха) – сценография и костюмите в Just say it!, както и деветимата млади актьори – Биляна Цолова, Грета Георгиева, Даниела Замфирова, Деляна Ивелинова, Диана Петрова, Илиана Гаминчева, Марина Атанасова, Павел Стефанов и Ралица Николова.
Елена Замфиреско – за изненадата й от българските студенти и защо Just say it! е провокация и „интензивна алегория на живота“, за изкуствената комуникация и защо в София тя се чувства като у дома си, защо българи и румънци не познават културите си, и защо след две седмици у нас преобърна идеите си на 360 градуса.
Едно от най-добрите заглавия в актуалния афиш на Народния театър – „Фиеста“, е поставено от румънската режисьорка и хореограф Андреа Гаврилиу. Познавате ли я?
- Да, познавам я. Тя беше студент в нашия университет и е много талантлив хореограф. Не съм гледала представлението, но съм доволна, че има подобно добро представление тук, в България.
Всеки хореограф има свой метод на поставяне и режисура, в зависимост от идеята и от начина на движенията, които иска да покаже. Една от нейните характерни черти е така нареченото активно движение.
Моето виждане за Just say it! започва с нещо като сценарий, който аз направих. Но режисурата ми е по-поетична, ако може въобще така да се каже...
Любопитно е как се получи този сценарий, който имаше една чиста и ясна история. Но за две седмици всичко така се преобрази, че изглежда като съвсем друга история.
Така става винаги у нас – когато някой дойде с идея, за две седмици успяват да го накарат да преобърне нещата на 360 градуса...
- (Смее се – бел. а.) Да, така е. Но този тип взаимодействие си има своите плюсове – защото те кара да мислиш и работиш отвъд думите.
Пренебрегвайки езиковата бариера, ние можем да намерим начин да се изразяваме чрез въпросното движение. И затова сценарият се трансформира по този начин...
Какви са впечатленията Ви от НАТФИЗ и студентите, и промениха ли се тези впечатления по време на работата?
- Не. За първи път дойдох в София през април, заради един уъркшоп. Тогава срещнах студентите за първи път, те бяха в първи и втори курс. В рамките на два дни, направихме едно малко представление. Тя бяха много възприемчиви и се опитваха да разберат всичко за много кратко време, и то по възможно най-добрия начин. А самото представление беше много добро.
По-късно, през юни, получих покана за сегашния спектакъл, който да поставя с четвъртокурсници. Не знаех точно с какви хора ще работя, защото в нашия университет има съвсем друга структура на този департамент – по движение. Като дойдох, разбрах, че освен движенчески дисциплини, има и актьорски. Затова първото, което исках да разбера, е как те се движат, какво могат...
Когато дойдох през август, за една седмица успях да направя целия материал със студентите. Прецених, че идеята на сценария, с който дойдох тук, е прекалено актьорски и трябва да го направим по-движенчески. Трябваше взаимно да се провокираме и да работим с един по-поетичен „ключ“.
Видях много пламък в очите на студентите. А този пламък се появява в момента, в който те разбират какво трябва да направят и как да го направят.
И сега най-важният въпрос: Защо Just say it?
- Това е едно кратко и грабващо заглавие, в сравнение със самия спектакъл. То е свързано с енергията, която имаме у себе си, и която задържаме, чувствата и емоциите, които преживяваме, и не много често изразяваме. Всичко това е свързано с комуникацията, която водим помежду, а много често тя е доста изкуствена... И затова Just say it! е покана и провокация да кажем това, което мислим и чувстваме.
Казвате, че Just say it! изглежда като интензивна алегория на живота. Това само на сцената ли може да се постигне, само сцената ли може да създаде тази алегория?
- Тази алегория на живота – да! (Смее се – бел. а.).Това е начинът, по който аз мога да изразява себе си и моите мисли. И това е на едно съвсем друго ниво – духовно, културно.
Преди малко говорихте за чиста и ясна история. Важна ли е добре структурираната и ясна история за изграждането на едно театрално представление?
- Не. Не е толкова важно. Защото в хореографията ние не разказваме истории, а говорим отвъд тези истории.
Разбира се, имаме някаква история или сценарий, но структурата идва с търсенето. Така се изгражда въпросната структура – стъпка по стъпка. Или пък имаш определени важни моменти или цели сцени, които започваш да анализираш – така също се изграждат форми и постепенно се сглобява цялото представление.
Конкретно за това представление, аз имах три момента в главата си и след това намерих връзката между тях. Първото беше гора от въжета, след това – река от въжета, и накрая – финалната част (Смее се – бел. а.).
Имате ли усещането, че се размиват границите между танц и танцов театър, и че все по-често танцов спектакъл се обявява като театрален спектакъл?
- Да, танцов театър или театър на движението. Спорно е... Когато говорим за танцов театър, в него има език на движението с театрални елементи в него. Дали ще го наречем театрално или танцово представление, зависи от количеството текст, което има в него. Ако има много текст, то тогава е предимно театрално представление.
Знаете, че Пина Бауш е измислила този вид пърформанс, заради актьорите в нейната трупа. Just say it! е танцово представление.
Биографията Ви има впечатляващ брой артистични проекти с Ваше участие. Разкажете за един от тях, който Ви представя най-добре.
- След като спрях да танцувам на сцената, аз продължих да танцувам за себе си. Сега, ако можех да танцувам, бих танцувала непрекъснато...
Да, правила съм много проекти, но най-важният и близък до сърцето ми се нарича Clandestine (Orion Ballet Company, 2005 – бел. а.). Направих го, след като завърших университета и бях част от една танцова компания. Шефът на тази компания ми даде възможността да направя танцов театър.
След това започнах да работя по много други проекти, свързани с деца и младежи. Чрез тези проекти се опитвам да накарам хората да открият изразяването на емоциите чрез движение. Понякога това става с терапевтична цел, понякога – като упражнение в рамките на уъркшоп.
Чувствам, че мога да стигна до всекиго чрез движението. Като една малка тухличка, която се поставя в израстването на човека.
Следващия въпрос задавам на всички румънци, с които съм си говорил напоследък. Имате ли усещането, че България и Румъния все още не се познават една друга в културно отношение, и въпреки географската близост, сякаш се намираме на различни континенти?...
- Да, така е. Такава е реалността. Не знам защо... Ние живеем в обща историческа местност, така да се каже. Това предполага, че би трябвало да се чувстваме близки, да имаме близка връзка помежду си, но всъщност не е така...
Сега се замислям, че не съм чувала за българско представление в Румъния. Въпреки че в последните две години връзките между двете държави са по-интензивни...
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..“?
- ... който обича другите... Като продължение на това искам да кажа, че идвайки тук, в София, имам усещането, че съм у дома. Не мога да обясня защо. Не се чувствам сама тук. Защото, знаете, когато отидеш в чужбина, ти си сам. А в София се чувствам много добре. Исках да направя този проект с български артисти и той да бъде български проект. Щеше да ми е по-лесно да си сътруднича с румънци, но го направих по този начин, защото исках да вляза в енергията на Вашата страна.
