Зареждащо присъствие, увереност, естествена топлота, скромност, усещане за цел, дисциплина. Премерен, фин и ненатрапчив маниер, силна вътрешна енергия и идентичност, която се усеща веднага щом запее или заговори. Същевременно, тя остава човечна, естествена, достъпна, предразполагаща…
И непрофесионалистите могат да оценят нейния мощен, ярък и добре проектиран глас, стабилната техника и изключителен контрол над фразирането, без излишно преекспониране, прецизното разбиране на стила – от класически до по-драматични партии…
Този намерен баланс неимоверно е част от причината за успеха на Екатерине Буачидзе, лауреат на основания от Пласидо Доминго конкурс Operalia. Неговото издание през 2025 г. се състоя у нас за първи път, благодарение на оперната прима Соня Йончева.
Преди концерта има работа, на сцената има свобода, казва 23-годишната грузинка. А това е най-сигурният ключ за успеха на талант, който умее да се развива, да се овладява, да се превъплъщава, да общува, и най-вече – да се учи.
На 5 март Екатерине Буачидзе излиза на сцената на зала „България" за рецитал със Софийската филхармония и маестро Найден Тодоров. За своя първи самостоятелен концерт в София 23-годишната певица е избрала арии от Джоакино Росини, Волфганг Амадеус Моцарт, Пьотър Илич Чайковски, Жул Масне, Шарл Гуно и Жорж Бизе.
Екатерине Буачидзе в разговор с Даниел Димитров – какво от грузинската музикална традиция носи със себе си на международната сцена, за баланса между вокалната дисциплина и спонтанността на сцената, за музиката извън аплодисментите, за любовта и в живота, и за роля, отключила болка, за която не е били готова…
Идвате от една изключително интересна и бих казал слабопозната у нас държава. Затова предлагам да започнем с няколко „грузински“ въпроса. Какво от грузинската музикална традиция носите със себе си на международната сцена?
- Мисля, че нося онова, което преживях като дете. Още на шест-седем години започнах да пея в грузински народен хор и изпълнявахме много фолклорни песни. Тогава всъщност научих какво представлява грузинската традиция в пеенето. Мисля, че се опитвам да нося със себе си именно това усещане за музикалност – чувството за грузинската мелодия, която остава в ухото и в сърцето.
Разбира се, това не е пряко свързано с операта, но е свързано с вкуса – с музикалния вкус, който носиш със себе си, когато излизаш на сцената.
Сега пеете ли фолклорна музика?
- Понякога. Имам приятели, които са професионални фолклорни певци, и когато се събираме, и се забавляваме, започваме да пеем грузински народни песни. За мен това винаги е огромно удоволствие.
Когато сте далеч от Грузия, какво Ви липсва най-много?
- Разбира се, семейството ми и усещането за дом. Всеки път, когато се върна и видя познатите улици, и чуя езика, винаги имам това чувство: „О, аз имам дом и принадлежа на някое място“. Липсва ми и мирисът във въздуха, всичко – хората, лицата, атмосферата. И грузинската храна, разбира се, и всичко, което прави Грузия – Грузия.
От кога са първите Ви спомени за музика?...
- Била са на около пет–шест години. Бях много спокойно и не особено активно дете. Не плачех, не говорех много. Бях много добро бебе (Смее се – бел. а.). И много се интересувах от музика – но не толкова да слушам музика, колкото да я изпълнявам. Ходех и на балет. Много харесвах балерините и за мен беше много красиво да танцувам на класическа музика. Но това не продължи дълго, танцувах само няколко месеца. След това дойде грузинският фолклорен хор и пианото.
Започнах като пианистка и това беше много интересно. Разбира се, това силно оформи музикалния ми вкус и ми даде много по-широко музикално образование. Но пианото изисква различен вид страст. Ако не си на сто процента отдаден на инструмента, не е твоето нещо, защото трябва да му посвещаваш целия си ден, всеки ден. А аз не исках да правя това (Смее се – бел. а.).
Какво означава дом за Вас – място, човек или състояние?
- Мисля, че домът е много повече от мястото, откъдето идваш. Разбира се, много е важно винаги да помниш откъде си тръгнал. Трябва да обичаш мястото, откъдето идваш, и да се гордееш с него. Усещането за дом е именно усещане. То е начинът, по който се чувстваш. А това чувство може да дойде от човек, от приятел. За мен това са приятелите ми и семейството ми. Семейството е най-важното нещо в живота ми.
Дори сега, когато пристигнах в София, видях някои от българските си приятели – част от тях срещнах преди Operalia, други по време на Operalia. Снощи вечеряхме заедно и имах това усещане за дом – когато си сред добри хора, които те карат да се чувстваш добре и разбран. Мисля, че това е достатъчно, за да изпитам усещането за дом…
Вече не живеете в Германия…
- Не, вече не живея в Германия, след Operalia. Живеех там, заради едно оперно студио в Мюнхен. Но малко преди конкурса в София спрях обучението си и реших да започна свободна кариера – да се откажа от програмите за млади артисти. Почувствах се готова да изследвам какво има извън тези програми и оперните студиа. След това участвах в Operalia и реших да се върна в родината си. Сега съм отново в Тбилиси и оттам пътувам към концертите по света, които изнасям.
Как бихте описали гласа си днес – технически и емоционално?
- Труден въпрос… Мисля, че гласът ми все още е много млад и свеж. Той има нужда от много време и работа, за да се развие – също както и аз самата трябва да се развивам като личност (Смее се – бел. а.).
Сигурна съм, че това ще стане с времето и с годините. Затова се опитвам да пея репертоар, който не е много тежък или прекалено изискващ – такъв, който не изисква да натискаш гласа или да го форсираш. Затова се насочвам към по-лиричен репертоар. Сигурна съм, че с времето това ще се промени – с повече опит и практика ще се развиват и репертоарът, и гласът, и личността ми (Смее се – бел. а.).
Кой репертоар усещате като най-близък до себе си сега и защо?
- Засега бих казала, че това са Росини и Моцарт. Това са двамата композитори, които винаги са много сигурни за млад певец и млад глас. Освен това, помагат много за развитието на техниката. Ако не можеш да пееш Росини или Моцарт, ако имаш трудности с тях, другият репертоар може да се окаже доста сложен.
Разбира се, можеш да пееш Верди. Ако имаш глас, пееш Верди, пееш и този по-тежък репертоар, който изисква… (Замисля се – бел. а.). Както и Вагнер, и всичко останало. Но именно с Моцарт се научаваш да контролираш гласа си. Дори не толкова с Росини, но с Моцарт – определено.
Как намирате баланса между вокалната дисциплина и спонтанността на сцената?
- Мисля, че дисциплината е много важна преди концерта. Трябва да мислиш много логично, да репетираш всеки ден и да забравиш за креативността. Но в момента, в който излезеш на сцената и започнеш да пееш, трябва да забравиш всичко, което си учил и упражнявал преди, и да бъдеш спонтанен.
Това е балансът, според мен. Преди концерта има работа, а на сцената има свобода.
Колко лична трябва да бъде една интерпретация?
- Преди всичко винаги трябва да се съобразявате с композитора, с това какво е написал той и какво е записано в партитурата. Именно това дава всички възможности за интерпретация. Разбира се, има правила и рамки.
Но аз винаги вярвам, че зад всичко – написаното от композитора и когато го изпълнявате, следвайки правилата, трябва да добавите и собствената си личност, собствената си интерпретация. Това не е нещо, за което трябва да мислите прекалено много. Просто трябва да бъдете себе си. И то идва естествено.
Какво Ви дава музиката извън аплодисментите?
- Ни мисля, че музиката ми дава нещо. По-скоро, тя е част от мен. Не мога да си представя себе си отделно от музиката. Тя е част от ежедневието ми. Част е от сърцето ми, от ума ми, и означава всичко за мен. Означава… Не знам как да го кажа на английски… Това е много труден въпрос… Разбира се, аплодисментите са важни, защото е голяма радост, която получаваш от хората. Ние сме социални същества и имаме нужда да споделяме нещо с другите. И да получаваме нещо от тях. Това са аплодисментите – потвърждение, че си направил нещо добре… Че си докоснал сърцето на друг човек, неговите чувства или емоции. Но музиката е нещо по-голямо. Музиката е храна за душата. Както се грижим за тялото си – сутрин си мием лицето, почистваме се, музиката прави същото за душата.
Усетихте ли това тук, в София, че докоснахте сърцата на хората?
- Да, усетих го. И трябва да кажа, че никога преди не съм го усещала по този начин. Особено на финала. Спомням си! Никога няма да забравя как след арията на Пепеляшка публиката не спираше да аплодира. Помня, че бях дори в шок! Не осъзнавах, че това е за мен. Спомням си как бях зад кулисите и си мислех: „Какво да направя? Да се върна ли? Да? Не? Разбира се, че не трябва да се връщаш!“.
Но това беше невероятно усещане… Дори не знам как да го нарека. Имаше толкова много благодарност.
Вярвахте ли в своя успех?
- Да. Но трябва да кажа, че никога не съм гледала на това като победа на всяка цена, че трябва да взема награда и тя да е първа. Не! Опитвах се просто да бъда най-добрата версия на себе си във всеки кръг. Подхождах към всеки кръг така, сякаш е последният. В първия кръг дадох всичко. Във втория – също. В третия – също дадох всичко.
За мен това беше просто възможност да изляза на сцената и да пея за хората. И това беше успехът за мен. Това беше усещането за успех. А когато хората аплодираха толкова силно, това вече беше повече от достатъчно, за да се чувствам горда, щастлива и успешна. Така че всъщност изобщо не се подготвях за награда…
Случвало ли се е роля да отключи личен спомен или болка, за която не сте били готова?
- Мисля си за ролите, които вече съм пяла… Да, това се случи в „Селска чест“. Аз бях Лола в една много модерна постановка. Моята героиня е изнасилена от Алфио и затова е принудена да се омъжи за него. Помня как режисьорът ми обясняваше, че това е било реална практика в Сицилия през онзи период – мъжете изнасилвали жени, а след това били принуждавани да се оженят за тях.
Трябваше да изиграя сцената на изнасилване и след това да пея. Това беше изключително трудно… Разбира се, това беше много оригинална постановка, каквато рядко се прави, но трябваше да го направя. Емоционално беше много тежко да си представя себе си на мястото на тази жена.
Имахме около месец репетиции, в които трябваше да намерим как точно да стоя, как да падна, как да се случи всичко – цялото насилие, тормозът… И това наистина отключи много страхове в мен.
Вярвате ли, че артистът трябва да преживее много, за да бъде дълбок?
- Много е важно човек да живее живота възможно най-пълно. Не само за артистите – за всеки човек. Мисля, че ние, хората, често забравяме, че един ден всички ще отидем на едно и също място. Не сме тук завинаги, нали?... Затова трябва да живеем колкото можем повече. Да преживяваме живота, да говорим с хора, да опознаваме други хора и други места.
За артистите това е още по-важно, защото ние разказваме истории. Споделяме емоции. Трябва да можем да разбираме какво чувстват различните персонажи. А за да си го представиш, е необходима емоционална интелигентност, а тя идва от живота.
По-лесно ли е да изразиш любовта на сцената, отколкото в живота?
- (Смее се – бел. а.) Мисля, че на сцената е много по-лесно да преживяваш любовта и тя дори изглежда по-лесна, отколкото в реалния живот. Така че – да. Бих казала, че на сцената е по-лесно.
Как изглежда любовта за Вас днес?
- Мисля, че всичко, което се движи в този живот, всяка енергия – слънцето, което изгрява всеки ден, луната на небето, звездите, които виждаме, смехът, който чуваме, детето, което се ражда – всичко това е енергията на любовта. Без любов не мисля, че този свят изобщо би функционирал. Вероятно би избухнал или нещо подобно. Защото вярвам, че любовта е най-голямата и най-силната енергия. И аз я виждам всеки ден.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Една дума? Грузинка (Смее се с глас – бел. а.).
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича живота (Смее се – бел. а.).
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
