Здравейте, сървайвъри! Вие, които гледате нашето предаване от малките си къщи из Родопите, или още от неизсъхналите си, наводнени домове в градовете и селата.
Здравейте и на вас, които очаквате силните на деня от политическите си централи и на вас, които вече вярват, че България "не е най-доброто място за живеене". Всички вие, всички ние, сме участници в един "Сървайвър", но не заснет в Камбоджа, а разиграващ се всеки ден в България.
Англичаните измислили футбола, американците баскетбола, а българите "оцеляване". Но не толкова физическо, колкото "сървайварство" психологическо. Правилата на националния ни спорт са прости - 7 364 570 играчи излизат на игрище с територия около 111 хиляди квадратни километра с единствената цел да оцелеят. Някои във властта, други в корупцията, трети – в банковото дело, четвърти – в битовата си борба. За тях всяка сметка за ток или преглед при лекар е мисия "почти възможна".
Пети, за съжаление не успяват да оцелеят - умират под гумите на някоя кола с пиян шофьор или отнесени от водите на буйната река. Така този национален спорт раждат зловещите народни мъдрости, които ни ръководят в живота.
Оцеляващите казват: "Много хубаво не е на хубаво", затова да не се радваме, дори когато се чувстваме добре. Затваряме се сами в кръга на нещастието и парадираме с него, а нещастните трудно оцеляват.Оцеляването е самотен спорт, който макар и национален, е пагубен за играчите.
Някои преминават през "Игрите на глада" и са като "играта на играчките" в ръцете на силните на деня. Така и силните на деня успяват да оцелеят, въпреки, че оцеляващите обвиняват тях за борбата си за оцеляване.
В този национален спорт няма победители, а само оцеляващи. Няма шампиони, а само губещи.
