Врани кръжат над главата на Христос Маврадикис, докато той, застанал в калта, сочи безименни гробове. „Тук лежи майка и бебето ѝ. А този е на друга млада жена. Ето там е гробът на 60-годишен мъж”, изброява гъркът.
Мигранти от афганистански, иракски и сирийски произход са погребани в плитки гробове, обърнати към Мека. Всички те са се удавили в Егейско море през лятото, докато се опитвали с нестабилни гумени лодки да стигнат до Европа.
Оглеждайки района, Христос Маврадикис – навъсен калèн човек, който отговаря за едно от главните гробища на гръцкия остров Лесбос, изброява годините на други погребения – 2013, 2014, 2015.
Няма останали места в парцела за скромни погребения в гробището „Св. Пантелеймон”. До него се намират издигнатите в класически стил гробове на богати гърци, украсени с колони и цветя. „Нещо трябва да се направи – казва Маврадикис – много са, твърде много”. Никой не може да каже къде ще бъдат положени следващите тела.
Почти половин милион души, повечето сирийци, афганистанци и иракчани, успешно са стигнали до Европа тази година. По данни на Агенцията за бежанците на ООН загиналите са почти три хиляди.
На по-малко от 5 км от турския бряг Лесбос, третият по големина гръцки остров и една от най-известните туристически дестинации, е сред предпочитаните от мигрантите входни пунктове към ЕС.
В края на лятото броят на пристигащите се измерва с хиляди на ден, тъй като хората се опитват да изпреварят есенните бури.
Погребенията в „Св. Пантелеймон” също са се увеличили. Над тридесет загинали са погребани в малък прашен парцел. Само през миналата седмица са били погребани четирима.
Някои от гробовете са с малка мраморна плочка, на която има надпис с маркер или с боя, например „Саад 04-09-2015”. На други просто пише „Неизвестен 25-08-2015” или „Номер 14 05-01-2013”. На някои от най-пресните гробове няма никакви означения.
Маврадикис закрива устата и носа си с ръка. Предпазва се от, по неговия израз, „зловонието на смъртта”, което се надига от отворения гроб на млад иракчанин. Той е бил ексхумиран сутринта, тъй като семейството му успява да го издири чрез ДНК тест.
Много повече са умрелите, които не са били открити или потърсени. Местните казват, че се случва рибари да връщат тела обратно в морето, също както биха постъпили с риба, която им е забранено да хващат. Правят го, за да не им се налага да предават труповете на властите и да се разправят с разпити и бюрокрация.
Живите и мъртвите
Въздействието на огромния поток мигранти, тръгнали към Европа, се вижда навсякъде из Лесбос – остров, историята на който е тясно свързана с гръцките бежанци от Мала Азия, дошли през 20-те години на миналия век. Повечето ресторанти и магазини имат надписи и менюта и на арабски. Кафенетата са пълни с чужденци, които си зареждат телефоните.
Дългата брегова линия в близост до летището е станала оранжева заради захвърлените от мигрантите спасителни жилетки.
Но няма място, на което тяхната съдба да е по-неясна, отколкото в „Свети Пантелеймон”. Иронията е, че самият Св. Панталеймон е покровител на болните и бедстващите.
Всяко селце на острова има собствено гробище, но парцелите за местните са ограничени до десетина. По думите на Маврадикис бежанците са били погребани в „Св. Пантелеймон”, защото гробището е добре пазено, включително и от бездомни кучета, които обикалят улиците посред нощ.
Местни хуманитарни организации обвиняват властите в бездействие по проблема с липсата на пространство. Ефи Лацуди – доброволка, която помага да се организират погребения за бежанците, казва, че се е уморила да слуша рефрена „нямаме пари, не е наша отговорност”.
От моргата на острова се оплакват, че също са останали без място, където да държат телата, и настояват за повече погребения.
„Отговорността все е на някого. Дори и да не е, някой трябва да я поеме”, казва Лацуди.
Кметът на острова Ставрос Галинос коментира, че никога не се е оправдавал с липсата на средства – въпреки трудното финансово положение, в което се намира заради продължителната финансова криза в страната.
„Това е хуманитарен проблем и аз никога не бих му дал същата тежест като на финансовите трудности”, казва той. Прозорецът на кабинета му гледа към главното пристанище на острова, откъдето всеки ден мигранти отплават за континенталната част на Гърция.
„Има проблем и ние се опитваме да се справим с него. Хората се давят всеки ден, затова търсим място”, споделя Галинос. „Налага ни се да се справяме не само с живите, но и с мъртвите”, допълва той.
Стигни до Европа или умри
Мохамед Талиб Джабархаил е един от малкото щастливци, които се е добрали живи до Европа. Той е потърсил помощ от същата асоциация, която организира погребения и молитви за загиналите. Някои от неговите приятели са били убити при смятаните за американски удари над болницата в Кундуз.
„Избягах от Афганистан, защото бях мишена. „Ислямска държава” и талибаните ме заплашиха три пъти” разказва Джабархаил. 30-годипният мъж е активист за правата на жените, който работел в чуждестранна неправителствена организация.
Триседмичното пътуване до Европа – през Пакистан, Иран и Турция, което е предприел с племенника и братовчед си, му е струвало 2500 долара. Парите са отишли основно за подкупи за различни хора, дори и за мъж, който имал прякора Червената ябълка.
Иранската полиция са стреляла по тях, а на ирано-турската граница са били отвлечени и обрани. Джабархаил останал без никакви средства да продължи пътуването си до мечтаната дестинация – Германия.
Жена му и четирите му деца са в Афганистан, чакат.
Също като много други, които предприемат опасното пътуване, Джабархаил споделя, че рисковете от смъртта са му били добре известни. „Когато тръгнах, знаех, че имам два варианта – да стигна до Европа или да умра. Това е реалността”, казва той.
