Откакто имам това право, гласувам (от младежки ентусиазъм, по съвест, против глупости, с отвращение – все едно). Не помня да съм пропуснал избори, точно затова никога не са ме интересували „разяснителните изборни кампании“, които обикновено разпределят по някой лев на близки управленски субекти с ясната цел да отчетат малко дейност срещу повече пари.
В този им вид те са точно толкова безсмислени, колкото почти всички кандидат-президенти или популистките въпроси на националния референдум. Но точно заради този референдум, заради цялата противоречива история по налагането му и поради всичките хиляди въпроси около цялата процедура на вота, тази кампания преди настоящите избори трябваше да ни „продъни ушите“.
Странният модел с партиен мажоритарен кандидат преди няколко години изискваше обяснения в името на представителността в Народното събрание, сегашният избор се нуждаеше от яснота заради бъдещето на България и принципите на демокрацията, към които уж се стремим.
Нищо подобно, даже обратното – цял месец кампания на президентски клишета, референдумна тишина и активност на единици в социалните мрежи. Поправете ме, ако бъркам, но опашките навсякъде и питащите погледи сред тях бяха обичайната гледка не само в секциите в чужбина. И хората изобщо не се чудеха къде е номер 1 в бюлетината за президент. Никой не знаеше какво и как да направи с двете листчета в ръце, никой не знаеше колко задължително е гласуването и от кое от двете може да се откаже, без от комисията да му поиска 50 лв., никой нямаше идея какво се изисква от него и ще го има ли в списъците за балотажа, ако се провини в „тъмната стаичка“.
Въпросите пред секциите конкурираха кандидатгимназистките бисери, а самите комисии, събрани ден или два по-рано, се надпреварваха в назидателната си агитация, уж по струната на гражданската съвест на гласоподавателя.
В резултат на всичко това изкуствено вдигнахме избирателната активност, референдумът мина заветните 50%, замесените в „информационната кампания“ (доста интересни фирмички, всъщност) прибраха парите и по боксьорски „продължаваме напред“. Изплашените партии все така държат главите си заровени в пясъка, шумните шоумени видяха поредна възможност за изтъкване, а народът си поигра на „развален телефон“.
Кой е виновен – на първо място управляващата коалиция, веднага след това уж мощната опозиция. Едните – защото имат властта да направят важните теми публични (дори и с помощта на приближен главен редактор на спортен вестник), другите – защото уж имат силата да говорят истината. В името на собствените си резултати или пък съвсем нарочно всички те мълчаха като на разпит и резултатът е налице – ще дообъркаме все така обърканата избирателна система, а клетите гласоподаватели ще пита неразбрало „къде сбъркахме“.
