Свикнали сме зимният трансферен прозорец да не носи много впечатляващи новини, понеже големите отбори и големите трансфери се забелязват повече през лятото. Но не и през тази година. Още в първите часове на 2015 станаха ясни две знакови „промени“ в съставите на два европейски гранда – единият натъжи милиони фенове в цял свят, а другият зарадва половин европейска столица и още стотици хиляди почитатели на не толкова комерсиалния футбол и харизматичните клубове, борещи се с рекламните гиганти.
Разбира се, че става дума за Стивън Джерард и Фернандо Торес. Единият обяви, че напуска Ливърпул през лятото след 16 години вярна служба. Другият като същински „блуден син“ се завърна в Атлетико Мадрид – клубът на неговото сърце.
Много фенове, а и противници на Ливърпул, казват за Стивън Джерард, че е измислен да бъде с червената фланелка. Няма как да е иначе, щом полузащитникът вече 16 години брани цветовете на „Пуул“ и това е единственият отбор, с който той е имал професионален договор. През лятото Стиви Джи ще бъде на 35 и ще поеме отвъд Океана за серия „футболно-географски открития“, а Ливърпул... Ливърпул ще остане без своя капитан и номер 8. За своите 17 сезона (16 цели и настоящият, който ще завърши докрай) Джерард изигра над 700 мача, вкара почти 200 гола, вдигна 10 купи и гордо носи капитанската лента в последните 12 години. Единственият малшанс бе миналия сезон, когато мърсисайдци бяха на крачка от титлата, но едно подхлъзване точно на Джежард ги отдалечи от така мечтаното за клуба (а и за неговия капитан) първо място.
Заради всичко това, а и заради противоречивия старт на сезона, се очертава една трудна година за Ливърпул, а феновете още отсега са с поглед в земята. Не е толкова лесно миналия сезон по това време да си фаворит за титлата, а този да креташ някъде долу и на всичкото отгоре да знаеш, че най-важният играч за последното десетилетие доиграва последните си мачове с червения екип.
Съвсем на другия полюс пък бяха феновете в Мадрид. „Когато си тръгнах преди 7 години, това бе необходимо за мен и за клуба. Тогава взех най-тежкото решение в кариерата си. Липсваше ми нещо, което намирам само тук”, каза по време на представянето си Фернандо Торес. Какво представяне само – повече от 45 хиляди фенове на „дюшекчиите“ изпълниха „Висенте Калдерон“ и посрещнаха Торес в родния дом. Макар последните сезони да не бяха много ефективни за нападателя, в Мадрид той е много повече от една „деветка“. Макар да в вече на 31, той завинаги ще остане „хлапето“ – онзи голмайстор с бебешко лице, който се роди, израсна и побеждаваше на „Калдерон“, който никога не си позволи да каже лоша дума за Атлетико или да допусне друг клуб в сърцето си, независимо дали говорим за английски грандове като Челси и Ливърпул или пък за Милан. Точно затова и когато направи няколко крачки на терена заедно с двете си хлапета, Торес почти се разплака – защото чувствата са взаимни.
„Един ден ще трябва да ми кажете какво съм направил, за да си заслужа такова страхотно отношение“, бе коментарът му към десетките хиляди фенове на стадиона и стотиците други, които му пожелаха успех в социалните медии. Оттук нататък започва историята – дали ще се впише отново сред дюшекчиите, дали ще е по-резултатен отколкото на Апенините или на Острова, дали ще помогне на Атлетико за онази малка крачка, която доскоро не достигаше за тотален триумф над големите с огромните банкови сметки? Феновете ще стискат палци, но всъщност е въпрос на работа и късмет. Но пък чувствата са друга работа.
Макар да са съвсем различни, даже напълно противоположни (поне по посока), случаите на двамата футболисти всъщност си приличат по нещо много важно. И не, не става дума за това, че Ел Ниньо неотдавна също игра за Ливърпул. Става въпрос за принципи, за чувства и отношения, или за това, че когато си важен за даден клуб и публиката те цени, обича и уважава истински, твоите решения стават новина и водят до грандиозен ефект. Ако си някой само в собствената си глава, ако славата ти е измислена или липсваща, плод на мимолетен бум или на спорадична изява, то няма как да си важен, няма как да напълниш стадиона, форумите или медиите, няма как да накараш един фен в Нова Зеландия, друг в Рио и трети в Осло да пусне сълза от мъка или радост.
И тук изобщо не става дума за мащаби, а за разликата между фалш и реалност. Преди броени дни ЦСКА напусна вечно обещаващият младеж Антон Карачанаков. Направи го във facebook, каза няколко честни думи и още няколко клишета, после размаха пръст. Но дотам. Нямаше реакции, нямаше вълна от коментари. Точно защото до истината оставаше още време – може би още година мъка в повсеместната пародия на „Армията“, още няколко точни фаула, няколко пъти стиснати зъби пред празната клубна каса, още няколко разговора с треньора, ръководството и феновете, още няколко щастливо вдигнати трофеи и АК71 щеше да е някакъв си наш мъничък Джерард или Торес. Защото чувствата щяха да са взаимни и истински. Сега си разказваме чужди истории, понеже в нашите усещаме фалш.
