След края на финалите на „родното“ Европейско първенство по волейбол идва време за равносметката. Националите ни завоюваха четвъртото място в Европа, въпреки всички контузии и трудности успяха да победят на два пъти Германия (и то без загубен гейм), веднъж Холандия и Чехия. Взехме два гейма на шампиона Франция и само един на бронзовия медалист Италия. Титулярите, резервите и публиката бяха на отлично ниво, предадоха ни психиката, сервизът и... самочувствието. С няколко думи е това, но след успеха на нашите момчета трябва да помислим за поуките и нещата, които най-вероятно ще можем в близкото бъдеще:
Можем да имаме нови лица
Всички анализатори бяха категорични, че с многото контузени и отсъстващи играчи България много трудно ще успее да надскочи себе си. Травмите на ключови фигури като Соколов, Скримов, Жеков и Николов поставиха под въпрос силния старт, контузията на Салпаров сякаш дойде, за да продължи прокобата. Въпреки всички тези проблеми момчетата на Пламен Константинов играха отлично, колективът беше на много високо ниво, а играчи като Ники Пенчев, Владо Иванов и Георги Братоев показаха, че на тях може да се разчита и в трудните моменти. Операцията на Жеков е въпрос на време и със сигурност ще го извади от терена за дълго, Владо Николов вече обяви, че „този път наистина“ се отказва догодина, така че със сигурност трябва да се мисли и за негов заместник. Добрата новина е, че новото поколение идва, вече трупа увереност и играе на ниво – със сигурност много скоро и Градинаров, и Гоцев, и Пенчев ще се превърнат в ключова част от националния тим. Което пък ще доведе малко повече конкуренция и възможности за Пламен Константинов.
Можем да вярваме на треньора
Съвсем резонно ще е да кажем, че след последните няколко месеца спокойно можем да разчитаме на треньора. Явно впечатлението е взаимно, тъй като веднага след края на Европейското Пламен публично обяви, че до квалификациите за Олимпиадата през януари се концентрира само и единствено върху националния отбор. Там ще ни очакват първо отново Германия, заедно с Полша и Белгия, а после, и то ако се справим добре, Италия, Франция или Русия – така че ще е всичко друго, но не и лесно. Съвременният волейбол все повече се превръща в игра на тактика и познаване на схемите и отбора, точно затова от огромно значение са селекционерът, неговият щаб и неговите решения. Константинов дава нужната увереност за младите играчи, има авторитета на лидерите, има и нужното спокойствие и дистанция от федерацията и случките в нея. Така че общият ни път би трябвало да е само напред и нагоре.
Можем да посрещнем Световно
Точно същото важи и за българската волейболна публика. Чуха се какви ли не квалификации как залата е била пълна с туристи, с facebook фенове и с псевдопатриоти. Как всеки е бил там заради селфито след мача, заради подаръците от спонсорите или заради това, че е модерно. Естествено, че има един процент такива зрители – те са навсякъде, бяха на боевете на Кубрат Пулев и пред телевизора със сервизите на Григор Димитров, бяха и на юбилея на "Левски", бяха и на Националния стадион на мачовете на "Лудогорец" от Шампионската лига, бяха и на тазгодишните мачове на ЦСКА в аматьорската (но модерна) В група. Но заедно с тях имаше десетки хиляди, които бяха истински, пяха химна и стискаха палци за България до последния гейм.
Може и да не знаят правилата за играта от задна линия, но това не ги прави „не-фенове“. „Да падаш с 0:2 и да спечелиш в тази зала в София пред 13 000 зрители, това е нещо невероятно... мисля, че не съм виждал такава публика. Виждал съм атмосфера като тази, но не и напрежение като това, което изпитах днес. В Полша на Световното първенство миналата година публиката бе страхотна, но тази вечер бе съвсем различно“, коментира капитанът на „може би най-добрия отбор в света“ Франция Бенджамин Тинюти след загубения от България полуфинал. „Обстановката в залата направо беше откачена“, добави пък либерото на „петлите“ Женя Гребенников.
Министърът на спорта Красен Кралев малко попрекали с определението, че волейболът у нас е религия – ако е така, значи има доста атеисти, понеже половината зала беше празна на големия финал, а на малкия също едни 2000-3000 религиозни последователи бяха избрали да останат вкъщи. Но важното е друго – няма нужда нещо значимо да се определя с етикети като „мания“ или „религия“. По-добре е да се прави с религиозна последователност и маниакална отговорност – организаторите на ЕвроВолей 2015 се справиха точно така, въпреки съвместното домакинство с Италия, което от организационна гледна точка май доведе до доста повече трудности, отколкото плюсове. Точно затова България има силите и енергията да домакинства на още по-голям форум – защо не Световното през 2018?
Можем да вземем медал
Но да мислим само за последната крачка – за Световното, за Олимпиадата или за следващото Европейско ще е голяма грешка. Отминалите финали ни показаха изключително важни неща, за които ще трябва да се постараем доста. Обяви го и недолюбваният от родната федерация Радостин Стойчев след финала на първенството: „за нас остава да направим добри изводи... да анализираме нашите по-добри и слаби страни, да направим добри програми за бъдеща работа, да сме доволни от постигнатото от отбора и да използваме тази инерция и ентусиазъм, за да можем да поставим добри основи на бъдещето... искрено се надявам този момент да бъде използван по правилния начин и поне един път да не се гледа моментния резултат или личните пристрастия, а да се обърне внимание и да се планира нещо по-голямо“.
Няма да е лошо да започнем от масовия волейбол – победите, пълната зала, флашмобът на националите или откритият им „лагер-сбор“ сложиха добро начало, което не трябва да остане без развитие. В "Арена Армеец" имаше стотици деца, които, обзалагам се, мечтаят да са следващите „лъвове“, но много трудно ще го направят само с гледане от трибуните или пред телевизора. Клубовете и школите макар и на изчезване получиха един емоционален заряд, сега федерацията и спонсорите (надявам се, подпомогнали спорта, а не просто достигането до хората в залата) трябва да помислят за следващата крачка. За клубното първенство, което крета в тиха летаргия, за доскорошните волейболни институции ЦСКА, "Левски", Габрово, Монтана (списъкът е много дълъг), за аматьорските първенства, които даже могат да се похвалят с лек ръст в интереса и в участниците.
Едва след всичко това (и след още малко тренировки за начален удар) българският отбор ще може истински да мечтае за медал. И ще си го заслужим.
