Истории, истории… потресаващи истории. Нека не останат само показани по телевизора!
8-годишно момче било системно пребивано с тояга от втория си баща и то със знанието на майката. Затварял го с дни в едно помещение със забрана дори да става от леглото, не му давал вода, за да не ходи до тоалетната. От страх пред тежестта на юмруците, детето пишкало и акало под леглото и хвърляло под дюшека храната, която му давали насилниците, в несъзнателен израз на протест.
Друго – 13-годишно момиче - става жертва на сексуално насилие от съсед. Наричал я „слънчице” и „звездичке", правил й подаръци, водел я на разходка и някъде между сокчетата и пиците, които й купувал, ей така – по приятелски, от добри чувства - я „посветил” в аналния секс.
И не спрял до тук. Последвали обещания да заминат заедно за Германия, за да е щастлива и да не ходи на училище. Само му трябвали кредитни карти от дома на момичето, за да изтегли спестяванията.
Детето дори не подозирало, че това е извратено, порочно, жестоко. И за да стане още по-мрачна картината - самото момиче било осиновено. И то от социален дом - с всички липси, произтичащи от това – на любов, на внимание, на мила дума, на елементарна представа за добро и зло, за нормални човешки взаимоотношения.
Това са само част от историите, които се случват в семейства на обикновени наглед хора – българи. Но те са нечии съседи, познати, дори приятели и се оказват главни действащи лица в сюжети от новините за пребити до смърт бебета, връзвани за леглото деца, горени с цигари, скубани, блъскани, налагани, лишавани от храна, вода и елементарна грижа...
Никой не заслужава това. Дори самите насилници. Защо ли? Ето защо.
Насилието има различни измерения – юмрук, думи, подтисничество...
Да, и думите са насилие - ако са обидни и груби; ако унижават детето и накърняват достойнството му; ако крещим, натякваме, плашим го и му втълпяваме колко е лошо, как от него нищо не става и не върши нищо „като хората”.
Щом всеки втори родител смята, че е допустимо да удари детето си, то колко ли са тези, които приемат за нормално системното словесно унижение?!
Думи или юмруци - и двете унижават и нараняват децата – много повече психически, отколкото физически.
А ние сме първите им учители, първият пример; под наше давление те правят първите си крачки, за да встъпят в живота. От нас търсят и очакват одобрение, признание, поощрение и любов.
И не се заблуждавайте, че като ги лишаваме от тях, ги каляваме, напротив – случва се точно обратното. Защото жестокостта първо буди недоумение в малките детски главички, после ги изпълва с горчивина, убива вярата им още в зародиш, заличава способностите, качествата и възможностите им. И ги прави тъжни, смачкани малки хора с прекършени криле – неспособни да творят, да учат и да мечтаят. Докато накрая, за да оцелеят психически и физически, минават в отбранителна позиция, която се превръща в агресия.
Тази агресия те въпроизвеждат напред в живота си – стават мрачни и груби същества, които също нараняват околните, в подсъзнателен стремеж да изпреварят раните, свикнали да получават от другите. Веднъж пораснали, те повтарят в отношенията със своите деца - модела, който ги е направил дълбоко нещастни...
Така отглеждаме насилници и грубияни. Защото побойникът в детската градина не е роден такъв – най-вероятно в него се крие едно дълбоко наранено и осакатено душевно дете, малтретирано и унижавано от собствените си родители.
Как реагираме ние на историите за насилвани и насилници?! Често с най-удобното извинение: то си е тяхна работа. Нека не се заблуждаваме – то е и наша работа – защото сме зависими един от друг, като скачени съдове. И за да оцелеят последните остатъци от нормалност в общността ни, не бива да оставаме безучастни пред издевателствата над беззащитните – да запушваме уши, да закриваме очи и да стискаме устни в мълчание, защото „си имаме достатъчно лични проблеми.”
Забелязвате ли как прагът ни на търпимост вече е толкова нисък, че понякога липсва?! И че така закърняваме, че се превръщаме в изроди?!
Да, изроди и съучастници. И сме такива, щом вкарваме в парламента партии, за които личният избор да си хомосексуалист е най-големият обществен проблем. Но пък е съвсем приемливо законът да възприема насилствения анален секс за блудство и по тази логика да наказва по-сурово мъж, изнасилил жена, отколкото мъж, изнасилил дете анално.
Простете ми за грубото и елементарно сравнение – неуместно е да противопоставям две ужасно гадни престъпления – но целта оправдава средствата. Защото нещата са сведени дотук – до грубо и елементарно ниво.
Никой политик или партия през последните 25 години не пожела, или не съумя, генерално да промени законодателството така, че децата да бъдат наистина защитени, а насилниците - наказвани. И да не се налага дете, жертва на насилие, да живее години наред, врата до врата и дори под един покрив, с насилника си, заради „липса на доказателства”.
Но освен, че липсва адекватно законодателство, няма и механизми за реакция на по-долните нива – на ужасно много места липсва мисъл и чувствителност в институции като полицията, прокуратурата и социалните служби; няма достатъчно добре обучени специалисти...
Така че с малкото читави хора и работещи институции, промяната няма как да се случи. Няма как да се случи, докато не настъпи първо в главите ни. Докато не започнем да реагираме, да изискваме и да отстояваме.
Затова, моля ви, моля, не оставайте безразлични!
