Дилемата е сложна. От едната страна се е изпъчил традиционният образ на българския юнак - горд, непреклоннен и олицетворяващ извечното желание да побеждаваш, да не се предаваш. Там нейде е положен и националният дух, не даващ на сърце мъжко да се предава пред никого.
Срещу него обаче стърчи образът на Хитър Петър, който често с пресметливост и хитринка стига до целта си. Той е еманация на тактическия подход, позволяващ - и дори изискващ понякога - стъпка назад преди да направиш две напред.
Кой от тези два варианта трябваше да изберат Радостин Стойчев и неговите момчета? И какво, на практика, им струваше техният избор? Бе ли той най-верен? И по-важното – печеливш?И още въпроси. Станаха ли бразилци, поляци и германци преди време по-неприемливи и омразни за своите сънародници, след като отстъпиха в битката без значение, за да излязат крайни победители във войната?
И изобщо как приемаме днес тактиката „загуби, за да спечелиш”. Куриозно, но този парадокс съществува. И той става все по-популярен и използван в днешния генерално лишен от емоции и подчинен единствено на целта свят.
Нацията ни и днес не дава категоричен отговор какъв да бъде изборът в подобна тежка дилема. Ден след на практика безмислената и самоубийствена победа над Германия уж всички бяхме горди, патриотарски настроени и национално извисени.... Три дни по-късно обаче - след поредното ни отпадане от Русия – нещата изглеждат по съвсем различен начин. И вариантът с търсенето на много по-приемлив и преодолим съперник по пътя към медалите – категорично по-изгоден за нас. Дори и само заради допълнителния ден почивка на волейболните ни звезди. Защото каква е файдата все ние да си тръгваме без отличия като най-честните и принципни в един некоректен като система и феърплей на останалите спорт. „Хайде малко стига” сме били единствените прецаквани от регламенти и порочни схеми в един недомислен откъм правилници спорт. Хайде нека и ние станем веднъж шампиони, макар и с тънки сметки.
