„Падне ли сняг, насвие ли студ, задуха ли леден добруджански вятър, аз, разбира се, тръгвам към морето.“
Там е, дори в последния януарски ден на годината. Тя – Мария Лалева. Морето знае кога да я повика при себе си, а тя се е научила да го чува и да му се доверява.
Морето има глас и образ и в първия ѝ роман „Живот в скалите“, издаден през 2018 г., който бързо попада в класациите на най-четените български книги и превръща авторката му в любима писателка. Няколко години по-късно е публикуван и романът ѝ „Пасиансът на архангелите“, който също става популярен сред аудиторията ѝ.
В момента Мария работи и върху нова книга, която може да види бял свят още през пролетта на тази година. Писателката се надява и в края на 2024-та да удари първа клапа на филма „Живот в скалите“ и тези планове отново я пращат към морето, където е най-отдадена на творчеството си.
В „Жените на България“ ви срещам с обичаната Мария Лалева. Онази Мария, която на финалната права пали колата...и цигарата, тръгва към Балчик или Созопол, за да пише, защото морето отключва думите у нея.
„Думите му, като че ли, са закодирани у него и аз ги слушам. Вярвам му. Нашата връзка е като в любовта – случва се, без да я мислиш“, казва тя.
Не се и противопоставя на усещането за свобода, което ѝ носи. Зимното море пък е онова, което обича най-много. То е голямата магия, а човекът е топлата част от картината. Обича го особено през януари, въпреки че е дете на лятото.
Мария е родена през юли, а първият ѝ дом е Югозападът. Тя е израснала в семейство на ерудирани родители. Майка ѝ е филолог и още в ранните ѝ детски години ѝ чете на глас разказите на Йордан Йовков и Елин Пелин.
„Усещането ми за литература идва от нея. Помня, че навсякъде вкъщи имаше отворени книги“, разказва Мария, която само през последния месец си е купила 42 издания.
Четенето за нея е животоспасяващо, но желанието да пише настъпва в по-късен етап. Първата ѝ любов е музиката. С нея са били свързани и мечтите ѝ някога.
„Свирех на пиано, но след като оперираха ръката ми и разбрах, че няма да мога да продължа, дойдоха думите“, споделя писателката.
Била е едва на 13, когато затваря капака на пианото, за да приеме, че ще продължи в различна посока.
„Ето това е болка. Но и рана, която дълго време не зарастваше у мен. И от тази болка се родиха думите“, казва Мария, която вече не докосва клавишите на пианото. Не крие, че е инат, но държи да прави нещата красиво. Иначе няма смисъл.
Питам я и как усеща болката и какво я притъпява.
„Научих се да разпознавам болките. Ако някога нещо боли, не е душата. Егото боли. Той е добър слуга и лош господар. Изкривените вярвания, очакванията и представите ни – те болят“, казва Мария. Душата е устроена да има собствено съзнание и да знае защо минава през трудности.
А когато преодолеем заблудата и вътрешните затвори, когато дадем свобода на живота да се случва в неговите проявления, въпреки плановете, надеждите и разбиранията ни, идва любовта.
„Тя е филтърът, през който гледам на света“, казва Мария.
Вярва в нея, вярва и че тя е единствената истинска човешка същност. Вярва, че човек е изграден от нея и че във всяка наша клетка има любов. Вярва…
-
Жените на България 4 мин.Ако любовта и болката имаха цвят, щеше ли да бъде вечночервен: Ева и посланието й към света (ВИДЕО) -
Жените на България 7 мин."Вече виждам картината": Деси Стоянова за пъзела на своя живот (ВИДЕО) -
Жените на България 4 мин.Ана Клисарска: От най-старото списание в България до издаването на аудиокниги (ВИДЕО)
-
Жените на България 4 мин.Ако любовта и болката имаха цвят, щеше ли да бъде вечночервен: Ева и посланието й към света (ВИДЕО) -
Жените на България 7 мин."Вече виждам картината": Деси Стоянова за пъзела на своя живот (ВИДЕО) -
Жените на България 4 мин.Ана Клисарска: От най-старото списание в България до издаването на аудиокниги (ВИДЕО)
