"Моята задача като дете беше да дам всичко от себе си, за да успея. Бях дала обещание пред семейството си, а след това пред себе си. Постарах се да не разочаровам никого. Ако можех сега, просто щях да ѝ кажа - мамо, аз успях!"
Думите принадлежат на една от най-успешните, най-обичаните и най-харизматичните спортистки на България - бронзовата медалистка от олимпийския турнир по борба от игрите в Токио миналото лято - Евелина Николова. Борбеното момиче с нежна душа, но смело сърце е наш специален гост в Епизод 3 на новата ни дигитална поредица "Жените на България".
Днес, на Ева й липсва само едно нещо, но то не може да бъде заместено от нито една друга доза щастие - прегръдката на мама. Животът е суров към момичето. Тя губи майка си преди да е постигнала най-значимите успехи в спорта. Убедена е обаче, че там-горе, на небето, има ангел хранител.
"Иска ми се тя просто да се гордее с мен", признава една наистина вдъхновяваща жена, която не се огъва под бурите на съдбата. Пада, изправя се, остава на колене, надига се, тръгва отново напред, за да вдигне победоносно ръка!
Тази история е историята на малката Ева с големите, будни очи, която преди много години тръгва да преследва мечтата си. Ева, която познава до болка разстоянието от родния Петрич до Кюстендил. Тези сто и осем километра, които стотици пъти изминава с автобуса, защото е обещала пред семейството си – да успее!
И успява. Дадената дума пред майка й и пред батко й.
Ева – момичето с две лица. Борбеното, силно момиче в залата няма нищо общо с кокетната, цветна и много различна дама в ежедневието. Дава една различна визия на женската борба в България и намига на всички дами, независимо от професията им – да не забравят да показват женствеността си.
С усмивка на лице казва: "В ежедневието си съм едно… беззащитно и крехко момиченце." Разбира се, преди да разбереш, че за секунди може да те тушира!
Медалистката от Олимпийските игри описва бронза като сплав от толкова много емоции. Най-трудните 24 часа в живота ѝ. Така определя часовете след загубения полуфинал в Токио.
"Излязох от залата. Поплаках си 30-40 минути. Имах да свалям и преди малкия финал на другия ден. Въртях колелото, плачех си и изкарвах цялата емоция от себе си. В този момент спортистът е като един робот. Трябва да потушиш всички емоции в себе си, не спиш цяла нощ и на следващия ден да излезеш все едно нищо не се е случило."
Преди да стигне до мечтания медал, пътят за Ева е трънлив. След успешната 2015-а година на тепиха, колелото за нея се завърта. Губи най-близкия си човек – своята майка. Майка ѝ, която е вярвала най-силно в успеха на своето момиче.
