Тя е поставила над 40 театрални представления във Великобритания. Носител е на наградата за най-добър режисьор от Международния театрален фестивал в Единбург. Член е на Съюза на писателите на Великобритания. Гласува за наградите на БАФТА (Британската академия за филмово и телевизионно изкуство). И е единственият българин, убедил Лайза Минели да даде гласа си за свой проект. Be bold, my girl! (Бъди смела, моето момиче!) са думите, които американската актриса изрича. Те стават част от спектакъла Stage Struck на Клара Армандова, игран две години в лондонския Etcetera Theatre.
„Няма как да работиш с англичани, ако не ги познаваш. Особено ако си режисьор“, казва Армандова след дългогодишен престой на Острова. Животът ѝ прилича на филм, в който обратите нямат край – и там, в Обединеното кралство, и тук – в България. Споделя, че е започнала да събира спомените си. И сред тях са имената на Боян Дановски, Леон Даниел, Вили Цанков, Пантелей Пантелеев, както и на Фиона Шоу, Майкъл Пенингтън, Дейвид Нобс – личности, с които професията я среща навън. „Ще има и много лични неща, защото никой не е рожба само на професията си“, казва режисьорката.
„Никога не съм се задържала на едно място повече от десет дни и сега ми е адски трудно с тази изолация“, допълва тя. Затова и не спира да работи след окончателното си завръщане в родината преди няколко години. Най-новият ѝ спектакъл ще е компилация от творби на любимия ѝ Гогол.
Пред btvnovinite.bg Клара Армандова разказва за работата и живота си във Великобритания, за срещите си там, за успехите и красивите моменти, за завръщането си и нещата, които прави тук и сега.
Защо заминахте за Великобритания?
- Още от 1985 г. имах подтик да замина за страната на Шекспир. Всички приятели ми казваха, че съм мечтател. Но аз мисля че е хубаво човек да мечтае. Мечтаех да не се занимавам само с образ – като актриса. Исках да имам възможността да изпращам послания на публиката и по други начини. Но по време на моите четири години в Английската гимназия се влюбих в тази култура. Каквото и да си говорим, там и до ден днешен имат един от най-силните театри в света.
След 1985 г. започнах да пиша писма до над 50 британски университета. До 1989 г. не получих никакъв отговор. По-късно разбрах, че никой от тези университети не е получавал писмата ми... През 1988 г. реших да изпратя втора серия писма, заедно с документи и препоръки. В крайна сметка, получих покани от университетите в Лийдс и Глазгоу, но и от двете места ми посочваха изрично, че таксите са много високи и че няма начин да ми направят отстъпки.
Как се справихте с таксите?
- Аз имах не само много силно желание, но и много добра подготовка от НАТФИЗ. Мой професор беше Боян Дановски, също – Сашо Стоянов, преподавали са ми Методи Андонов и Любо Кабакчиев.
Трябваше да намеря начин да събера тези 5000 паунда за университета. Обадих се на Симо Лазаров (композитор и пионер в областта на електронната в България – бел. а.) и решихме да пишем до една еврейска общност в Париж. Направихме аранжименти на сефарадски песни, които зная от баба ми.
Заминахме за Париж с намерението да направим три концерта. Отидохме уж за по-малко от месец, а останахме за три месеца. Там дори изкарахме Нова година.Така, заминах за Лондон, където в първите месеци живеех в семейството на един пастор.
Записах театрална режисура в Лийдс. Дипломната ми работа беше „Ромео и Жулиета“, а като академична дисциплина учих това, което най-много ме интересуваше, и за което нищо не знаех – съвременен британски театър – и това се отрази на цялостната ми кариера по-натам.
А късметът беше ли на Ваша страна?
- Потръгна ми в сериозния професионален театър и това се дължи на няколко неща. Едното е сериозната подготовка в България. Разбира се, от значение бе и моят английски, макар че аз вече говорех езика на театъра. Освен това, имах шанса да направя разпределение сред актьорите в един от най-добрите регионални театри във Великобритания – West Yorkshire Playhouse в Лийдс (Сега театърът се казва Leeds Playhouse – бел. а.).
След като завършихте, имала ли сте планове да се върнете в България?
- Да. Още през 1992 година. Дори вече си бях купила билет... Но междувременно видях в The Stage and Television Today (Медия за изкуства, основана през 1880 г. в Лондон като вестник, днес се казва The Stage и е уебсайт – бел. а.) обява за работа в Guildford School of Acting (GSA, gsauk.org – бел. а.). Мястото беше за ръководител на департамента по актьорско майсторство.
Междувременно, отново се бях върнала в Лондон при моето семейство – на пастора. Една седмица преди да замина за България, получих писмо, че съм поканена на интервю. То беше под формата на разговори пред шест различни комисии. Нямах големи очаквания, но още същия ден получих покана за второ интервю, и то на датата, на която трябваше да летя.
Мисля, че това, което харесаха при мен, е комбинацията от Станиславски и тяхната школа. И тук не става въпрос за дипломата, за хартийката, а за това, че вече си се влял, знаеш за какво става въпрос, знаеш жаргона в британските театри. Иначе театралният език е същият – както работиш с български актьори, така работиш и с другите...
На следващия кръг ми се падна пиесата A Day in the Death of Joe Egg на Питър Никълс, която аз, за щастие, познавах из основи. Десет дни по-късно получих писмо, написано на ръка, с което ме канеха на трети кръг. Той беше разговор, отново с шест отделни панела. В този кръг бяхме само двама... За мен това беше като приказка..
И като че ли оттам Вашата кариера тръгва нагоре, и то стремглаво...
- Първото представление, което направих там, беше „Салемските вещици“ на Артър Милър. През 1994 г. реших, че трябва да се върна към „Ромео и Жулиета“ с абсолвентите от GSA. На първото представление залата беше празна... Но получих много добър отзив в The Scottsman (Медия, създадена през 1817 г. в Единбург като вестник, в наши дни продължава да излиза и на хартия – бел. а.). След този отзив залата ставаше все по-пълна, докато в един момент просто нямаше места за нашия спектакъл. Същата година дойде и наградата за най-добър режисьор на Международния театрален фестивал в Единбург.
Тази награда ли Ви накара да се усетите като част от театралната общност във Великобритания? Почувствахте ли известността?
- Аз се плашех от известността. Но се почувствах щастлива, че мога да поставям по две-три постановки на година, имам общо над 40 там.
Една британска актриса, която живее в Щатите, гледа моя постановка на Гогол и ме покани в техния театър. Така отидох и в Щатите, в Портланд (Най-големият град в щата Мейн – бел. а.) през 1999 г. – театърът се казваше Oak Street Theatre.Там се репетира по съвсем друг начин. Актьорите идват с научен текст, което във Великобритания е презряна работа. Не учат текста предварително, за да не се лишат от възможностите да опитват.И двете системи са много интересни.
Навън работите под името Клара Арманд. Наложително ли беше да се махне наставката –ова?
- Не толкова в театъра, но за други неща. Защото ние си говорим на езика на театъра... Той навсякъде е един и същ, като се има предвид социокултурната среда. Но сред хората имаше проблем с тази наставка. Веднага се събуждаше любопитството и искаха да ми задават въпроси – защо съм отишла там. И тогава трябваше да обяснявам всичко, за което в момента си говорим... Че съм била дърпана от една огромна романтика, от една мечта, че не можех вече да ѝ противостоя...
Как да обясниш в общината, където отиваш да си уреждаш мястото за паркинг, че ти не си от емигрантите, които са там, за да просят пари. Ето това също ме притесняваше...
Успехите като режисьор ли Ви накараха да се откажете от актьорската игра?
- Да. Страшно трудно е да режисираш и да играеш в една и съща постановка. Възхищавам се на колегите, които го правят. Аз започнах да се самооценявам, да се самонаблюдавам, което не е добре за един актьор. Плюс това, всичко беше въпрос на избор и на заетост. На мен просто не ми остана време за игра...
Съжалявате ли, че не сте играла като актриса във Великобритания?
- Не. Не чувствам такава огромна липса. Винаги съм се питала защо, тъй като това е една краста, която не те оставя... При мен актьорското майсторство е много важна част от режисурата. Аз много добре знам от какво има нужда актьорът и мога да вляза в неговите тревоги, в неговите терзания, и да му помогна.
На мен обаче не ми се играе и аз знам точно защо. Винаги съм имала отвращение, дори физическо, от това да славословя, да се подмазвам на хора, от които завися. През 1983-84-85-86-а година бяха точно такива времена. Ти трябва да си на масата с уискито, където е директорът на театъра... Всичко това е оставило следи в мен и е свързано с нежеланието ми да играя...
Защо се върнахте в България?
- Аз обичам България. И това е най-простичкият отговор. Ние, българите, сме изумителен народ. И това не е комплимент. Не! Ние сме много талантлив южняшки народ, на който хипокрицията е чужда. Не знам колко е добре, но не можем да се преструваме. Каквото е на сърцето, туй е и на лицето (Смее се – бел. а.).
Аз никога не съм спирала да се връщам в България, докато бях там. Защото ми е било мъчно за България. И не само за моите роднини, а за тези същите хора, които сега седят в салоните с маски, рискуват за да бъдат там и да гледат изкуство. Е, много лошо възпитахме публиката – да смесва халтурата с театъра. Моето уважение към колегите, които се занимават с халтура, но...
Какво имате предвид под халтура?
- Ужасявам се от рециталчета, в които има текст, текст, текст и песничка за разнообразие. Даже не се пее много добре. Това не е театър. Още Аристотел е казал, че театърът има три мисии – да кара хората да мислят, да променя и да забавлява. Без нито един от тези три елемента няма театър. Театърът не е гастрономия.
Доколко театърът може да променя?
- И аз това се питам... Не вярвам, че може да предизвика някаква революционна промяна, макар че историята помни времена, в които е имало такива спектакли – където цялата публика става и се превръща в идеологически акт.
И у нас ли е така?
- Била съм свидетел на подобно нещо и в България. Малко преди промените в София дойде театърът на Питър Брук. Играха „Сън в лятна нощ“ – с блестящи режисьорски решения. Действието се развиваше в цирк. Има една сцена, в която бащата удря шамар на дъщеря си.
Точно в този момент, Георги Джагаров (1925-1995, председател на Съюза на българските писатели (1966-1972) и бивш заместник-председател на Държавния съвет по времето на Тодор Живков – бел. а.) стана и излезе от залата на Народния театър, където беше представлението. След него демонстративно се изниза и свитата му от гоголевски мижитурки, близо 15 човека. И всеки от тях тръшкаше вратата. Страшен акт на неуважение към актьорите... Но какво последва?... Целият салон стана и започна да ръкопляска. Ето това е пример, че театърът може да въздейства драстично и да променя. Но театърът не е революция... Много смело е да се мисли...
Добре ли Ви прие театралната общност, когато решихте да се върнете в България? Имахте ли проблем отново да влезете в тези среди...
- Много добре ме приеха. Още 2016 година направих „Лъч“, който е мой авторски спектакъл, компилация от пет пиеси на Шекспир. Веднага след това реших да преведа на български „Мелодия“ и започнах репетиции. Играе се в „Нов театър НДК“.
Има ли смисъл да се прави театър днес и сега – в това време?
- Публиката е най-голямото доказателство, че има смисъл. Нашата българска публика е изумителна. Освен това, тя е на много високо културно ниво като цяло и има познания за театър. Това, че през последните години се предлага гастрономически театър, е факт, но ние трябва да възпитаваме публиката.
Ние трябва да бъдем по-високо от нейното културно ниво. Защото, ако сме под тяхното ниво, историята става много тъжна...
Наскоро гледах чудесното представление на Мариус Куркински – „Двубой“ в Народния театър. Хората седят в салона, притаили дъх. И показват едно страхотно разбиране и уважение към изкуството. Само заради това тяхно отношение сме длъжни да продължим. Независимо дали рискуваме и независимо на коя линия сме – първа, втора или десета.
Окуражена съм, когато чувам от хора, които са гледали „Парченца от слънце и облак“, че го помнят, и десет дни по-късно продължават да го дискутират. Това е много важно. Това означава, че хората мислят, чувствайки.
Говорите за гастрономически театър. Това означава ли, че сте омерзена от българския театър?
- Не говоря за българския театър, защото тук има безумно добри постижения, на които само мога да се радвам и да се гордея. В момента, в България има по-интересен и по-разнообразен театър, отколкото в Лондон, например. В Лондон има върхове, но те се броят на пръстите на едната ръка. А тук има поне десетина страхотни спектакъла на световно ниво. За съжаление, има и такива, чиято единствена грижа е да разсмеят публиката – на всяка цена.
