„Ако разговаряш с идиот, рискуваш самият ти да звучиш като идиот“. Думите на Игор Вук Торбица (1987-2020) дават много ясна посока за чистотата, с която този сръбски режисьор е посягал към театъра и към създаването на изкуство. И въобще – за умението да остане достоен и да бъде последователен, въпреки „ситуациите“, на които е подлаган. С неговия „Тартюф“ бе открито 15-ото издание на „Световен театър в София“.
Молиеровата комедия е използвана като тънка червена линия от Торбица и всъщност e малка част от обема на целия спектакъл. Важно е да се каже, че той е на 100 процента театрален, макар и овкусен с публицистика, риалити, документален театър, абсурд, наивизиъм. Това е преди всичко перфектен разрез на човешкото състояние, подвластно на лицемерие, манипулация и бездуховност. Разрез върху сцена, лишена от „майсторска“ декорация и достатъчно приобщаваща публиката в салона. Осветлението замира бавно, по време на почти целия спектакъл, заедно с целия набор от характеропатии, изграждащи непроменената през вековете наша действителност.
Актьорите – Саша Торлакович, Хана Селимович, Нинослав Джорджевич, Тияна Маркович, Марко Маркович, Биляна Кескенович, Даница Грубачки, Марко Савич, Душан Вукашинович, Неманя Бакич, Милорад Капор и Миляна Макевич, впечатляват със свободата, с която разгръщат образите си. Впечатляват и с лекотата, с която изговарят стиховете – като проза в разговорен стил. Впечатляват с липсата на бутафорност и преиграване. Впечатляват и защото театърът, който показаха, е все още непознат на българската публиката.
ХАНА СЕЛИМОВИЧ: В СЪВРЕМЕННИЯ ТЕАТЪР НЯМА РОЛИ
Актрисата разказва за работата и живота си с Игор Вук Торбица, за социалното и политическото лицемерие, за лицето на успеха и признанието, и защо не би емигрирала
Предлагам да започнем от това как бяхте избрана за ролята на Дорина в „Тартюф“.
- Всъщност, репетициите за този спектакъл започнаха без въобще да включваме „Тартюф“ като произведение на Молиер. В продължение на около месец ние просто правихме нещо като импровизации и работехме по определени теми, които Игор ни задаваше. След това, един ден той дойде и ни каза, че вече имаме рамката за това, което ще правим.
В действителност, около 20 процента от представлението е по текста на Молиер, а всичко останало са импровизации или текст, написан от самия Игор – комбинация от разговорен език и стихове. Всичко, което не е Молиер, но звучи като него, е написано от Игор.
Критиката не пести своите суперлативи за работата на Игор Вук Торбица. Защо той беше уникален режисьор според Вас?
- Това е една много обширна тема. Основното е, че той беше невероятно талантлив и умееше да вдъхновява хората около себе си. Той можеше да накара актьора да повярва във всяко нещо. Умееше да убеждава. Беше пленителен като човек, умен, но най-вече – чудовищно талантлив.
Енергията по време на работа с него не мога да сравня с никоя друга. Той просто беше специален човек, човек с визия. А когато един режисьор има подобна визия, ти просто му вярваш за нещата, които правите заедно. Трудно е да се обясни, защото беше ирационално и пленително. И затова не е лесно да се изрази с думи.
През 2019 г. Игор Вук Торбица изпраща отворено писмо до управителя на Народния театър в Ниш. Там пише, че се срамува от второто издание на фестивала „Театър на кръстопът" – заради патронажа на президента на Сърбия.
- Това беше по повод политически натиск върху фестивала. Първо, бяха избрани пиесите, които да участват, а след това беше съобщено, че събитието ще бъде под патронажа на президента Вучич (Александър Вучич – президент на Сърбия от 2017 г. – бел. а.). Артистите просто бяха употребени за нещо, което прави пропаганда на президента. Затова той отказа да участва.
Не е ли нормално фестивал или културно събитие да бъде под егидата на президента?
- Да, но в страна, в която всичко се разпада, не е необходимо името на президента да стои зад всяко събитие. Това е злоупотреба, не е нормално. Това е политическа злоупотреба.
Има ли истинска критика в Сърбия по отношение на изкуството?
- Има някакви проблясъци. Но не съм сигурна, че има истинска критика...
Какво означава да си успял артист в Сърбия?
- Смешно е. Чудя се дали да плача или да се смея. Няма как да говорим за успех в страна, която не прави нищо за нормалното съществуване на своите артисти. Въобще не искам да повдигам въпроса за тези, които работят по отделни проекти или на хонорар. Така, че не знам какво е да си успял. Може би успехът е да не правиш неща, които не ти харесват, или вечер да не си лягаш сам.
Социалното лицемерие е една от основните теми в „Тартюф“. Това ли е основното, което спира нормалното ни развитие като хора и като част от едно общество?
- И това, и невъзможността да се променяш като личност.
Но за сметка на това е много лесно да сменяш личната си позиция...
- Това е неизбежно за всяко човешко същество (Смее се – бел. а.). Затова се случва навсякъде по света.
През март 2019 г. отказвате наградата „Петър Баничевич“, която се присъжда от Народния театър в Белград. Според сръбски медии отказът е поради това, че театърът не Ви допуска като постоянен член на своята трупа. Защо е важно да сте част от тази трупа?
- Това беше най-нормалното и естествено нещо, което можеше да се случи. Защото аз участвах в множество постановки, в продължение на 13 години, и донесох доста награди на театъра. И през цялото това време се правеха политически назначения. И винаги имаше някакво извинение към мен и други мои колеги защо не можем да бъдем назначени. Ето, това е една друга страна на социалното лицемерие.
Получава се така, че ти нямаш право на елементарно съществуване – не можеш да забременееш, не можеш да изтеглиш кредит за жилище. Не можеш да си позволиш и други нормални неща – само, защото не си на щат.
Никой ли не Ви подкрепи?
- Някои колеги ме подкрепиха. Но последствията бяха такива, че аз буквално бях изхвърлена от театъра.
В интервю казвате, че ролите Ви не са много, на са все такива, за които сте мечтала. Коя е следващата такава роля?
- Едно от нещата, които научих докато живеех и работих с Игор, е, че днес, в съвременния театър няма роли. Това е нещо, което се случва и ражда от твоята работа с екипа и режисьора. Например, в „Тартюф“ аз играя Дорина, която няма нищо общо с Молиер.
В този смисъл, аз искам да играя с интелигентни и смели хора. Не искам да бъда Антигона, лейди Макбет или Бла-бла. Защото аз мога да бъда всяка от тези жени, ако работи с лоши режисьори. А това не е нещо, което искам за себе си...
А каква жена сте извън сцената, в живота?
- Мисля, че все още търся и се опитвам да разбера себе си. Аз съм много неща, събрани на едно място. Понякога съм много смела, понякога съм много мила и топла, понякога съм много груба, понякога съм уплашена, понякога не съм. Аз съм всичко това...
Понякога чувствате ли сте като бунтар?
- Не. Понякога се чувствам като човек, който има проблем да си мълчи, когато види нещо, което го дразни (Смее се – бел. а.).
Мислила ли сте да емигрирате?
- Да, имала съм това желание, но никога не съм имала възможност. Знаете, че с нашата работа е трудно да имаш успех с майчиния си език. И това е единствената причина, заради която живея там.
