Вървя по коридора в 103 ОУ в кв. Филиповци за да стигана до салона за физическо възпитание. Отиваме с екип да заснемем репетиция на деца от училището, които трябва за Коледа да изнесат спектакъл, заедно с деца от една от дипломатическите мисии у нас.
Винаги обичам да ходя там, където преобладава някое от малцинствата у нас. Не за друго, а защото всички ние сме преди всичко български граждани и чак след това, роми, евреи, арменци, мохамедани и каквито и да било. Това, че сме различни не е предимно и само проблем, както си мислят много хора. Напротив. Това е разнообразие и всяка една група ни прави по-интересни. Чергата на националната ни идентичност е по-шарена.
Щом прекрачвам прага на салона виждам помещение, което е озарено от мека светлина, а под падащите от прозорците лъчи кипи творческа суматоха. Момчета и момичета изпълняват заедно отделни елементи под ръководството на красива инструкторка и човек, който дори по-емоционално от децата ръкомаха с ръце и показва какво трябва да се прави по най-правилния начин.
Мъжът е Петър Илиев. Хореограф, който жевее между два континента - Европа и Америка. Безвъзмездно е тук в 103 ОУ, където учат предимно деца роми, за да ги подготви за предстояща постановка. Причината за да се захване с това начинание е, че вярва не само в това, че всички деца са си деца, но и защото смута, че танцът трябва да влезе в клас и децата да се запалят по изкуството на танца.
За нашите роми е добре известно, че са надарени с музикален усет, което е чудесна предпоставка и за танци. Докато снимам се убеждавам в това. Дори на различна възраст, те се справят добре. Естествено, момчетата са си момчета и не пропускат да правят по някоя магария пред мен, а госпожиците са по-сдържани, но с усмивка на лице.
Фотоапаратът запечатва момент след момент. Докато работя не спирам да си мисля за това, колко много си приличат децата по тяхното отношение и реакция. Това е най-ценното при тях. Съзряването ги променя и утре те ще са зрели хора с всичките си предимства и недостатъци. Инициативата обаче търси въздействие в този момент. Не е тайна, че сега е моментът да им се вдъхне вяра, че могат нещо и че бъдат привлечени в занимания, които не са тези на улицата. От тях никой не може да избяга, но трябва да разбере, че улицата е добро училище, но това в клас е решаващо. Сигурно затова и хореографът Петър Илиев, който е гражданин на света е в салона и това което показва най-вече е емоция и отношение.
На моменти дори е забавно, защото ромите са темпераментни и емоционални хора, но в случая, ролите са разменени.
Случващото се е впечатляващо и заслужава уважение. Заниманието свършва, децата грабват телефони и таблети. Идва директорката и строго ни казва, че снемането тряба да приключи, защото учебните часове започват. Слънцето все още огрява залата с мека топла светлина.
Повече за инициативата вижте в репортажа за добрите дела на Лиляна Боянова.
