Статистически погледнато, той е първият португалски изпълнител, който печели „Евровизия“ – през 2017 година, от тогава е и новото му, присадено сърце. Извън статистиката и отвъд разума, физическата среща с него – от сцената или при разговор, може да бъде наречена екстаз, пречистващо преживяване, просто радост. Силно и въздействащо е – толкова, че да ти падне гласът. Да се зачудиш. Да се разсмееш. Да се насълзиш. И пак да се разсмееш. От неистовостта, с която той те докосва.
Невероятното идва и от бруталното нахлуващите в главата на българския събеседник сравнения с нашия феномен – Мариус Куркински. Брутален артистизъм, още по-брутална харизма и неизмеримо брутална откровеност, към която не можеш да имаш дори най-малкото съмнение. И това те кара да го обичаш още повече. Докато ти говори за любовта и музиката от първо лице, докато настръхваш от думите, които изпява, изригва, изкрещява или изнася като животоспасяваща линейка от... сърцето си. Докато една португалска песен се прелее в „Я, кажи ми, облаче ле бяло“. И дори, когато ти каже, че никога не би включил подобна песен в свой албум.
Салвадар Собрал отблизо успяха да видят няколко хиляди човека на джаз феста в Банско, а още по-отблизо – няколко студенти по време на джаз академия. Със сигурност, това е било изживяване, което ще се помни дълго. Събитие, което стопля сърцето при всеки спомен за него. Като времето, като безвремието, като съвършен модел на божествената същност на човека, излята във формата на един португалец... Който вярва повече в хората, отколкото в Бог...
Салвадар Собрал – за експериментите в музиката, за сълзите на сцената, за любимата Джена и за любовта между Дже и Салвс, за завръщането в Исландия, за Португалия в една песен, за песимизма като източник на енергия и за затворените очи... Защо вярва повече в хората, а не в Бог. Защо изкуството не бива да е над нещата. Коя е най-красивата португалска дума... И нарочно нито дума – за „Евровизия“ или „новото“ сърце.
Има една Ваша песен с Ажир, която се казва Vertigem. Когато я чух за първи път, след това си я пуснах още 50 пъти един след друг. Буквално. Докато ми се завие свят. Не разбирам нито дума португалски, но после от Google Translate разбрах, че името на песента означава световъртеж, както и за какво се пее в нея. Каква е историята на тази толкова красива песен? . . .
- Искам да направя хип-хоп трап песен. Искам да пробвам всеки възможен жанр на този свят, защото съм любопитен към всички видове музика. Ажир е един от най-известните продуценти в Португалия. Видяхме се на място, където се изпълнява фадо, и решихме да направим нещо заедно. После се видяхме в неговото студио. Там започнахме да импровизираме и изведнъж той каза: „Записваме!“. Много се изненадах, защото не съм свикнал да работя по този начин. Но в хип-хопа правят така – на момента. Усещат нещата и ги записват.
Първо направихме инструменталите и аранжиментът на песента, без мелодичната линия. После аз се прибрах вкъщи и написах текста. Той е за един ужасно ревнив мъж, за болезнената патологична ревност – когато един от партньорите е толкова ревнив и непрекъснато си представя как половинката му изневерява. И всичко това е толкова патологично и силно, и то е в сърцевината на текста.
Изпитвал ли сте това в живота?
- Да, като бях 18-годишен – от страна на моята приятелка към мен. Тя непрекъснато ме обвиняваше, че няма как да не изневерявам. Имам много мои приятели, които сега имат същия проблем.
Плакал ли сте по време на концерт?
- Много пъти. Човек е много чувствителен, когато е на сцената. Не съм плакал по време на песента, а след това, усещайки любовта на всички хора, които са там. Защото тогава всички емоции са на ръба. Много по-силно усещаш всичко...
Сърцето ли е най-точният барометър за стойността в изкуството, или трябва да гледаме и с разум?
- Мисля, че да. Когато едно изкуство те докосне и те трогне, това е физическо усещане. Много важно е човеколюбието в това, което правиш, искреността. Но, да, сърцето е мерилото и начинът, по който усещаш едно изкуство, то е мерило за неговата стойност.
По време на нашия разговор ще си позволя да цитирам португалски артисти, с които съм се срещал през годините. Кука Розета, например, казва, че иска да бъде инструмент на Божията любов. Спомних си тези думи и веднага ги свързах с Вас. Усещате ли я тази любов – от Бога?
- Не. Вярвам в хората много повече, отколкото вярвам в Бог. Вярвам в чувствата на хората и в това, че моето вдъхновение идва от тях и това, което предизвиква у тях моето пеене.
Преди две години попитах Мария Кордозо не е ли тъжно, че все по-често изкуството наподобява реалността. Тогава тя ми каза: „Изкуството е прегръдка към този, когото обичаме“. Какво е за Вас изкуството и как то се отнася към реалността, стои ли изкуството по-високо от реалността, и въобще, това необходимо ли е?
- Изкуството е, когато виждаш реалността сама за себе си. Изкуството не бива да е над нещата. Напротив, то трябва да е отражение на реалността. Не го виждам като нещо божествено. Обичам, когато изкуството изследва и превъплъщава целия спектър от емоции на човека и човеколюбието. За мен хуманността на изкуството е това, което прави изкуството красиво.
Къде обичате да се завръщате?
- В Исландия. Това е място, на което много обичам да ходя. Там имах един фантастичен концерт. Ако говорим за завръщане там, където вече съм бил – то е при моята приятелка Джена. Готов съм да се връщам при нея по всяко време…
На сцената често затваряте очи. Едно и също ли виждате, или на всяка песен е различно?
- Много съжалявам, защо много бих искал да отговаря поетично на този въпрос… Но най-често затварям очи и мисля за тоновете и нотите в песента, и какво се случва с музиката, концентрирам се върху звука на пианото, на китарата. Всъщност, отнасям се доста аналитично към начина, по който пея, докато пея. Няма нищо мистично... Когато пея, аз съм там. Фокусиран съм върху комуникацията с останалите музиканти, върху връзката с публиката, върху това да мога да я почувствам. Понякога си мисля какво ще ям на вечеря...
Бил съм в Португалия веднъж и мисля, че това е страна с неповторим дух. Миналата година у нас гостува ансамбъл Rumos с цял концерт, наречен Tocando Portugal („Да свириш Португалия“). Възможно ли е обаче духът на Португалия да се усети от една песен?
- Да. Ако слушате фадо, ще усетите духа на Португалия. Такъв е духът на Португалия – много меланхоличен, понякога песимистичен. Но ние сме много горда нация.
Като казахте песимистичен, си спомних за думите на още един португалец. Когато беше в София през 2020 г., в началото на пандемията, Рикардо Рибейра каза, че трябва да използваме песимизма като източник на енергия. Кой е Вашият източник на енергия?
- Всичко, включително и песимизма. Смятам, че всички стимули са полезни за креативността на човек – песимизъм, оптимизъм, времето, храната, музиката - разбира се, киното. Харесвам всички емоции. Песимизмът е много хубаво нещо, когато искаш да напишеш песимистична балада...
Коя е най-красивата дума в португалския език?
- Не искам да казвам типична дума, която всички знаят, или това, което може би очаквате (Смее се – бел. а.).
Според Рикардо Рибейра е saudade (копнеж – бел. а.).
- Неее, толкова е банална. Но е истина, че това е една много красива дума. Не можем да избягаме от нея... Наистина, това е най-красивата дума! Съжалявам, ако звучи като клише. Исках да кажа нещо различно, но това е истината.
Имате ли песен за saudade?
- (Замисля се – бел. а.) Мисля си за няколко песни, които са посветени на моята Джена. Тя е актриса, аз съм музикант. На всеки от нас му се налага да пътува, и затова изпитваме saudade един към друг. Всъщност, това е горивото за нашите взаимоотношения.
Имам една песен – Paris, Tokyo, която разказва точно за това и е с много бързо темпо. Аз много харесвам това – тъгата да бъде пресъздадена с високо темпо, а не с балада, както се очаква.
Любовта с Джена ли е любовта, за която сте мечтал?
- Да. И това е истинска любов. Имаме си нашите възходи и падения. Понякога не сме в хармония... Чувствам се благословен, че преди време я заговорих, а сега имам възможността да живея и общувам с нея.
Как се поддържа тази любов?
- Ние имаме дълбоко уважение един към друг. Има още нещо, което е от решаващо значение в една връзка – възхищението. Взаимното възхищение е ключ към здравата връзка. Аз се възхищавам от Джена. Тя е много добра актриса, тя е умна, интелигентна. Сега завършва магистратура по литература. Предстои да стане доктор на науките, занимава се с постколониални изследвания. Интересно е, защо нейният баща е от Африка, а майка й е от Белгия...
Как се обръщате един към друг?
- (Смее се – бел. а.) Аз й казвам Дже, а тя ме нарича Салвс. Това е адски сложно. Винаги я питам защо се обръщаш към мен с име, в което има три съгласни...
Сестра Ви Луиса продължава ли да пише песни за Вас?
- В последния ми засега албум – BPM, има една нейна песен. Но съм сигурен, че в следващия албум ще има повече от нея, тъй като ние много обичаме да работим заедно.
Направихме заедно няколко концерта и написахме песен специално за тези концерти.
И накрая, странно ли беше за Вас, че не попитах нищо за „Евровизия“ и за новото сърце?
- Леле! Не! Беше страхотно. Благодаря. Беше красив, абстрактен разговор за чувства и човешки емоции. Беше различно...
