В рамките на 2021-а се навръшват 80 години от написването на „Зайченцето бяло“, а в разгара на пандемията (2020) някак незабелязано мина вековния юбилей от рождението на Леда Милева. Тя е автор на култовата песничка, заедно с композитора Петър Ступел.

Националният музикален театър поставя цял мюзикъл, вдъхновен от лудориите на популярния дългоушко. С много любов, симпатия и уважение към създателите на оригиналната мелодия е сътворен един изцяло нов свят на лиричните герои. Неслучайно, двама от тях се казват Леда и Петьо, тя е поетеса, а той – композитор.

Новите игри на Зайченцето бяло са разказани от композитора Румен Бояджиев-син и либретиста Венелин Методиев. Режисьор е Александър Мутафчийски.

„Не Леда Милева този мюзикъл би й харесал. Тя навярно би се засмяла и би казала: „Пак ли зайченцето бяло?“, коментира с усмивка нейната снаха Виолета Цонева. По думите й голямата поетеса не е искала да бъде запомнена със „Зайченцето бяло“, защото смятала, че това е нещо много набързо направено и неизпипано. „А то се оказа вечно“, обобщава с усмивка Виолета.

Приказните декорите и атрактивните костюми са на Денис Иванов. Хореографията е на Антоанета Алексиева. В двата състава участват Елица Красимирова, Катерина Тупарова, Румен Григоров, Александър Мутафчийски, Александър Панайотов, Иван Христов, Боряна Йорданова, Пламена Михова, Павлина Петкова, Яна Стефанова, Мадлен Янкова, Тодор Велков и Георги-Маноел Димитров.

Снимка: Даниел Димитров

Режисьорът и изпълнител на една от ролите – Александър Мутафчийски – за дългия път от идеята до сцената, за приликите на историята в спектакъла с действителността, както и за мисията, която подобен проект изпълнява.

Г-н Мутафчийски, реакциите на публиката по време на генералната репетиция бяха повече от изумителни. Очаквахте ли го?

- Не. Не очаквах... Обикновено, когато правим такива генерални репетиции с наши приятели, те са доста по-резервирани. Защото знаят как се работи в театър. Гледат да са доста по-обрани и да не пречат на репетицията. А тук се получи направо спектакъл, една своеобразна предпремиера. Затова съм много щастлив.

Преди няколко дни, на една доста по-"черна" репетиция, колежка доведе дъщеричката си, която е на годинка и половина. Това беше моята първа индикация дали представлението ще има успех. В началото на репетицията майката даде една солета на хлапето, то само успя да я отхапе и спектакълът започна. И така остана през цялото време. Не каза нито гък, не мръдна до самия край (Смее се – бел. а.).

Май е доста трудно да задържиш вниманието на едно дете?

Детската публика е много неподправена. Тя е най-искрената и тази, която няма как да излъжеш. Затова изисквах от актьорите да няма инфантилизъм в играта им. Така са ме учили и мен – за децата се играе като за възрастни, но още по-убедително и още по-внимателно. Защото детското внимание трудно се улавя и много бързо се изпуска когато го хванеш.

Чия беше идеята за този спектакъл?

- Идеята беше на Румен бояджиев-син, с когато сме колеги и много големи приятели. Той и Венелин Методиев бяха решили да се обърнат към българската класика. И какво по-класическо от „Зайченцето бяло“? Няма българин или поколение, което да не знае тази песничка.

Румен ми представи първи вариант на либретото. То беше доста по-различно от това, което в крайна сметка беше реализирано. Това беше преди около три години...

Защо се наложиха промени?

- Позволих си да променя, разбира се, с тяхно разрешение, и да предложа моя версия, която вече си представях, четейки и слушайки музиката, която Румен беше написал.

Трябва да Ви призная, че на 80 процента от това, което тогава си представях, вече го има на сцената. Например, до финала Зайо и Сърничка бяха реални хора, млади момчета и момичета, които така си казват по прякор, както и Щурчо, и Светлето.

Снимка: Даниел Димитров

Дадох си сметка, че това е спектакъл, който насочваме към най-младата ни аудитория. Играл съм много детски спектакли и си знаех, че децата все пак ще искат да видят зайчето, сърничката, светулката...

Тогава решихме да направим една магия, която се случва на сцената. Влязохме в съзнанието на Петьо и Леда, за да видим как се раждат тези приказни горски герои. Затова допълнително беше написан един чисто инструментален номер, по време на който се случва тази магия...

Има ли съвпадение на факти от представлението с действителността?

- Не. Няма никакви биографични препратки. Единственото е, че са използвани първите имена на Леда Милева и Петър Ступел, и това, че тя е поетеса, а той е композитор. Оттам нататък няма никакво съвпадение с действителността

Както знаете, стихотворението е създадено съвсем инцидентно. Трябвало е да се запълни колонка във вестник и Леда Милева го съчинява за отрицателно време. Впоследствие, когато започва работа в радиото, предлага на Петър Ступел да напише музика към това стихче.

При нас историята е представена доста по-романтично. И мисля, че нашата художествена измислица е много красива...

Дали Леда Милева и Петър Ступел биха харесали това, което сте направили?

- Искрено се надявам. За съжаление, не съм имал досег с никой от тях.
Но пък си мисля, че тяхната енергия витае в театъра и в работния процес. Защото всичко се случваше изведнъж, много гладко, с много положителни чувства, с много добрина.

За мен цялата идея в спектакъла е свързана с доброто. Неслучайно, Светулката казва, че на добрите винаги има кой да помогне.

А тази липса на доброта все повече и повече я усещаме в обществото около нас. Ако с този спектакъл провокираме хората отново да се обърнат към добрината и към човека, който е в нужда – да му подадеш ръка или просто да бъдеш добър с някого – значи сме си изпълнили мисията.