Сметище, култура, обладаване, сигурност, свободен пазар, плодовитост. В този откачен микс от думи може да бъде събрана есенцията на един цял живот. А той може да бъде толкова абсурдно смачкан, че поредицата от събития да заформят сюжет за театър. И спектакълът да се нарича „Катастрофа“.

Режисьорът Антон Угринов не просто е сглобил майсторски пъзел от три пиеси на Харолд Пинтър и една на Самюел Бекет, а е създал театър, който може да бъде наречен едновременно документален, абсурден, драматичен, комедиен и европейски.   

В „съкровената самота“ на сцената се разхождат противоречиви персонажи, като малки шутове, които предизвикват невъобразим смях и всичко е хем силово, ударно и запомнящо се, хем нежно и романтично... Ефект, който може  да се постигне с добра режисура и актьорската игра.

Снимка: Театрална работилница “Сфумато”

Може да се каже, че Угринов е експерт по темата за властта, нейните производни и техните театрални проявления. След ироничния триумф на лъжата в „Без задръжки“ (в Сатирата), опиянението от малката власт в „Богът на касапницата“ (Народен театър), малките взривове в „Бурунданга“ (Русенски театър) и опита за откриване на човека в „Белла фигура“ (в Армията), „Катастрофа“ в „Сфумато“ е своеобразна еманация на всичко това, но надградена с прийомите на съвършения минимализъм.

„Катастрофа“-та в „Сфумато“ мирише на току-що изгорял барут, на завързана в собствените си окови агресия и на събудени от комплексите си малки хора. Заради всичко това, но и въпреки това, в един момент представлението се самоиронизира, без да се самоунищожава, и напомня с атмосферата си на „Ало, ало“, но това е само първото усещане. Защото пластовете се оказват много повече.

Постановката започва с „Пресконференция“ по Пинтър – като удар срещу системата, с откровението на един министър, поел „цялото удоволствие“ от контакта с медиите и чрез тях – с обществото. Критиката и дисидентството са допустими, ако си останат у дома, под леглото, при цукалото – където им е мястото. И ако това звучи познато, може би приликата с действителни лица и събития не е случайна.

Въобще, двата часа в „Сфумато“ са на границата, когато човек очаква да чуе „Ще бъде!“, а чува нещо съвсем друго... Събуден, отрезвен, осквернен и загубил вярата си в деня. Защото и денят е като нощта, и прилича на олющен бар, населен с тъмни типажи, под звуците на старите шлагери от Втората световна война.

В „Катастрофа“ участват младите актьори Боряна Маноилова, Боян Петров, Василена Кънева, Владислав Стоименов и Йордан Върбанов. И всеки от тях е успял да се пребори с младостта си и се е опитал да вкуси от време, което е далеч чисто хронологически, но не и като усещане за основните ценности в живота. Уви...

Преводите са на Галина Томова-Станкева и на Мария Коева. Композитор е Калин Николов, художник – Ирена Дойчева.

Режисьорът Антон Угринов за „Катастрофа“

Какво Ви провокира да създадете този спектакъл?

- Получи се непланирано. Започнахме да репетираме непопулярни текстове на двамата автори с момчетата и момичета от класа, на който и аз съм преподавал в НАТФИЗ. Те обаче вече бяха завършили и са професионални актьори. В хода на този актьорски и режисьорски тренинг се терапевтираме с текстовете, които са интересни. Лека-полека нещата прераснаха в спектакъл. С други думи, започнахме като уъркшоп по повод тези автори.

Неизбежна е аналогията и с това, което в момента става в държавата...

- В хода на репетициите се втвърди тази линия, свързана с темата за властта. Разбира се, не само в България, но и в световен мащаб темата е интересна и винаги ме е вълнувала.

Премиерата на „Катастрофа“ вече е факт. Лесно ли е да гледаш собствения си спектакъл като зрител?

- За мен е много трудно. Това е изпитание, общо взето, защото театърът е истински особено нещо. Репетираш много дълго време, без каквито и да е странични намеси и погледи. Това е някакъв вид интимно занимание... После започваш да го споделяш с хора. И особено, когато споделянето се случва за първи път, винаги има реакции, които са непредвидими, има много напрежение...

Снимка: Театрална работилница “Сфумато”

Моят опит показва, че първите пъти е .... (Замисля се – бел. а.) Но театърът е среща и е голямо изпитание. Когато тази среща се случи, идва истинското удовлетворение.

Хаосът ли е най-популярната обществена система, в която живеем?

- Моите наблюдения на човек и режисьор са свързани с това, че има неща, които, като че ли, не зависят от нас. Затова може би хаосът е някакъв космически порядък, който не схващаме... Но все по-интересно ми става до каква степен е вярно разсъждението, че ако има желание, има и начин. Всъщност, не мисля че е вярно...

Докога ще е жив култа към смъртта и всичко, свързано с нея?

- Не мисля, че са преходни и имат срок на годност трите големи теми, с които театърът се занимава като изкуство за живота – любовта, смъртта и властта.

Насилието може ли да бъде муза?

- Насилието е резултат от някаква слабост. Не мисля, че може да бъде муза. Може да се изживява делирично или еуфорично, или като някакъв заместител, но, в крайна сметка, това са дефицити...

Имахте ли някакви страхове, докато подготвяхте спектакъла? Питам Ви за страха не като чисто човешко усещане, а по-скоро за страха като социален феномен, защото чисто човешкият страх е неизбежен.

- На всякакви нива е имало страхове, които, по някакъв начин, са ни провокирали или са ни спирали вероятно. Може би след няколко срещи с публиката ще мога да си формирам мнение доколко тази фрагментарна драматургия – събрани на едно място различни текстове – ще могат да реализират тази среща, за която работихме...

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!