„Радиолюбителят“ е кино разказ за млад аутист, обсебен от радиото. Той се бори за своята независимост – чисто, честно, открито и без завоите, които много нас, така наречените нормални хора, правят, за да стигнат до цели със съмнителни стойности. Идеята е на Икер Елориета – режисьор, оператор и сценарист на лентата, и един от специалните гости на тазгодишния кинофестивал в Бургас.
Това е първата среща на испанския творец с България. Не познава българи, не е чел, нито чувал нещо за България, освен Стоичков. „Сега трябва да започна да опознавам и България, и българите“, казва той с огромна усмивка. И в очите, и в погледа, и в цялостното излъчване на този чужденец се чете добронамереност, жажда за новото, доверие към човека срещу теб, но най-вече истина – такава, каквато е и във филма. Безкрайна в дълбочината и начина, по който докосва, и съвършено проста в посланието и връзката с реалността.
Икер Елориета започва да пише няколко сценария едновременно. „Но този е може би най-личният, защото личните неща повлияха. Едното е смъртта на баща ми, която може да не се вижда в самия филм, но е част от мен. Другото е, че имам много близки отношения със семейство, с невродивергентен син, който е от аутистичния спектър. Сега момчето е на около 18 години. Наистина е лично“, казва той. И наистина му трябва да му се вярва, когато твърди, че е важно не само как се разбираме, но и как не се разбираме...
Според Cineuropa „Радиолюбителят“ е „химн на толерантността в един чувствителен дебют“, а Dmovies го нарича „вълнуващ блян за нуждата да бъдеш уважаван от другите“, The Disapprovingswed допълва, че историята е разказана „трезво и със суров диалог“, който обаче „загърбва сантименталността“.
Икер Елориета в една ранна утринна среща – за своя „чувствителен“ дебют в игралното кино, за контрастите, пеещите актьори и езика на тялото, и за какво не му стигна смелост, за малките екипи и специалната атмосфера, за морето, сърфа и фотографията. И още: От какво зависи живота на един филм. Вярва ли в копродукциите. Как би се казвал автобиографичния му филм. Защо е важно как се разбираме и как не се разбираме...
Г-н Елориета, ние имаме една поговорка – Рано пиле, рано пее. Вие ранобудник ли сте?
- Зависи какво е разбирането за ранобуден човек. За някои съм ранобуден, за други – не. Аз лично се смятам за ранобуден, защото ставам в 7:30.
Cineuropa нарича филма Ви „един чувствителен дебют“. Защо?...
- Така е, защото филмът е доста сетивен. Главният герой има проблеми с комуникацията и с някои сетива... Или, по-скоро, ние имаме проблеми, за да комуникираме с хората като него. Затова и филмът е направен така, че да можем да си представим света на главния герой.
Контрастът ли е най-добрият похват, за да има ефект един филм, особено, когато засяга чисто социални теми и проблеми?
- Да. Филмът е критика към обществото, което не разбира, не приема и отхвърля различното. Има контраст и между двамата главни герои – момчето и момичето. Те са различни, но всеки от тях носи на гърба си своята раница с преживявания, спомени, минало. И това се отразява по различен начин върху тях.
Фалко Кабо, изпълнителят на главната рола, идва от музикалния театър. Мислил сте да развиете образа му в по-музикална посока?
- Да, мислех го. Бях създал образа преди да се запозная с актьора. Когато се запознахме и разбрах, че е от музикалния театър, това много ме зарадва, защото филмът трябваше да е доста визуален. А тези актьори работят много с тялото си. Така че това беше прекрасно, тъй като героят ми трябваше да се изразява чрез движенията на тялото си, ръцете, стойката и така нататък... Мислех си, че в един момент – защо не – той може и да запее. Но се отказах от тази идея. Просто не се осмелих...
Какво Ви спря?
- Това е първият ми филм и никога не съм работил в музикален „тон“. Нямам никакъв опит. Така че, от една страна, са страхове дали ще се получи добре. Предпочетох да съм по-предпазлив.
Аз очаквах накрая, на финалната сцена, главният герой или да се хвърли в морето, или да запее...
- (Смее се – бел. а.). Щеше да е по-добре да запее.
Езикът на тялото ли е по-важен от самото говорене?
- За мен – да. В киното това е най-важно. Погледът, най-вече, но и езикът на тялото като цяло.
Има едни почти две минути, в които има действие и картина, но не и звук. Бихте ли обяснил режисьорски това свое решение?
- Знаете ли... Там има звук... Възможно е, когато се глада на компютър, човек да не си дава сметка. Възможно е звукът просто да се изгуби... Тъй като това са специални звукови честоти – специално в тези кадри, за които говорите.
Това беше нашето желание и принос с човека, който се грижеше за звука – да представим звуците, които може би той усеща и възприема...
Един от най-големите български режисьори – Георги Дюлгеров, казва, че филмът се ражда три пъти и умира два пъти. Ражда се един път на сценарий, след това умира, когато започват снимките. По време на снимки се ражда втори път, защото там влизат реални хора, А на монтажа вече е абсолютно друг филм. Така ли беше и с „Радиолюбителят“, колко пъти се роди този филм...
- Да, така е. Филмът се ражда отново в студиото, където се слага звукът. За мен звукът е много важен. Исках този филм да е много отворен – такова беше намерението ми, когато написах сценария. Нямах намерение – така и се получи – да следвам всички линии, точно написани в сценария. Исках нещата, които се случват на снимачната площадка, да го доразвиват.
Според Вас от какво зависи живота на един филм?
- „Радиолюбителят“ е продукция, която не е подкрепена от институции. Това е свободно кино, продуцирано от мен самия. Така че съдбата му зависи от хора, които биха повярвали в него – разпространители, фестивали... Важно е и да се направи реална критика на филма...
Преди „Радиолюбителят“ пишете няколко сценария едновременно. Кой още ще бъде реализиран?
- Много се надявам това да се случи. В момента също пиша сценарий.
Бях започнал да пиша един сценарий, но се наложи да го спра, защото не намирах решение и начин как да го довърша. И освен това е много сложен филм, най-вече като продукция...
Работих и по още нещо, което сега отново подхванах. И смятам, че е доста по-лесен и за реализация, а и като финансова стойност. Той е по съвременна тема, докато другият се връща назад във времето.
Слава Богу, нещата по съвременния филм вървят доста добре като писане.
Историята е лична и е свързана с майка ми, която започна да учи в университета на 67-годишна възраст. Това е нещо, което съм преживял, и на базата на него темата е свързана с хората от третата възраст. Но не знам дали ще види бял свят, тъй като няма да мога да го направя така, както направих „Радиолюбителят“. Ще се наложи да търся продуцент.
Вярвате ли в копродукциите и бихте ли предприел подобно начинание?
- Да. Точно този филм, за който Ви разказвах, бих искал да бъде копродукция. Има една част, която много бих искал да заснема във Франция.
Вие сте и сценарист, и оператор, и режисьор. Такъв ли ще е подходът на работа и по-натам?
- Не (Смее се – бел. а.). Не мисля да продължавам да работя по този начин. Имам нужда от повече време, за да се съсредоточа в най-важното – режисурата. Не бих искал да съм ангажиран с продукцията и всичко, което прекъсва творческата ми работа...
Вярно е, че съм от режисьорите, на които им харесва да държат камерата в ръцете си, и да работя с изображения. Но бих искал да имам оператор в следващия си проект.
Малкият екип ли е гаранция за специалната атмосфера на филма? И какво е за Вас специалната атмосфера...
- За мен идеалната ситуация е на снимачната площадка да бъдем само аз и актьорите. Иначе казано, колкото по-малко хора, толкова по-добре, за да се създаде тази специална обстановка на заснемане на конкретната сцена. Но извън снимачната площадка трябва да има екип, и то немалоброен, който да реализира всичко, което е необходимо – за да се стигне до тази сцена и заснемането й.
Казвате, че „Радиолюбителят“ е личен, но автобиографичен филм. Как би се казвал Вашият автобиографичен филм?
- Никак не са лесни тези въпроси... (Смее се – бел. а.). Не зная... И май е по-добре да не отговарям на този въпрос (Смее се – бел. а.).
Не е ли много наинвно да смятаме, че любовта и съпричастността могат да бъдат спасение? Но по-важният въпрос е спасение от какво?
- Смятам, че е хубаво да има хора, които дават шанс и възможности на други хора за спасение... Но всеки сам върви по своя път. Добре ли отговарям на въпроса?... (Усмихва се - бел. а.).
Разбирам че киното е голяма част от живота Ви. Какво Ви вълнува извън киното?
- Аз съм израснал на морето. На седем години започнах да сърфирам, бил съм и спортист и състезател в сърфа.
Много обичам фотографията да пътувам, да се запознавам с различни култури. Това са големите неща, които ме вълнуват извън киното – морето, сърфа, фотографията и да се запознавам с нови хора. Най-вече – общуването с хората. Много е важно как общуваме, как се разбираме, как не се разбираме... Това е нещо, от което винаги се вълнувам, и ме интересува.
Испания е любима дестинация на много българи. Бихте ли споделил кои са Вашите любими кътчета в родината Ви?
- Има места на Канарските острови, които много харесвам и ходя често там. Обичам много и северното крайбрежие. Живял съм шест години в северозападна Испания, в Галисия, което е на север от Португалия (Галисия e автономна област, граничеща на запад с Атлантическия океан, на юг – с Португалия, на изток – с областите Кастилия и Леон, както и Астурия, и на север – с Кантабрийско море. Площта й е близо 30 000 кв. км, населението около – 3 млн. души. Главният град е Сантяго де Компостела – бел. а.). Това е едно много хубаво и много автентично място, което обожавам, и то заслужава да бъде туристическа дестинация. Там можеш да бъдеш в контакт с природата – нещо, което аз също обожавам.
