Hug or handshake не са от групите, които се помнят от първия път. Далеч от манията да набива едни и същи досадни акорди, това е музика, която искаш да слушаш отново и отново. И всеки път да откриваш нещо ново. Да подреждаш онази странна комбинация от събития, която трудно би се случила в реалността. Защото тя може да се случи единствено в изкуството. И защото няма как да очакваш глупава музика от човек, закърмен в България с госпъл, и вярващ с цялото си сърце в това, което прави.
Антон Георгиев – вокал, и Петър Трифонов – китара, на сто процента се допълват като артисти, като начин на мислене и отношение към живота. Те са като hug-а и handshake-а в началото на една среща, като пакост и лакомство от магията на празника, но и като двете лица на човека – това, което показва пред всички, и това, което оставя само за себе си.
И тази приказка, разказана от Тони и Пепи, звучи сложно и едновременно просто, и завладяващо – както разтопените мечти (Molten Dreams), както блясъка на съжалението (Blaze of Sorry) и както всеки природен феномен (Natural Phenomena), и както всички останали песни в албума с още по-откаченото заглавие Once Upon A Pink Sedan. Към него върви и цял мини сериал, развиващ се в шест епизода. Историята е представена през гледните точки на седем герои, написана е от петима сценаристи, режисирана е от четирима режисьори. Очевидно, приказката на hug or handshake тепърва ще продължава...
Антон Георгиев и Петър Трифонов – за новия проект и провокациите в него, за детството и носталгията, за живата музика и кавърите, за българската музика и за това как се виждат след пет години.
- Момчета, какво толкова ви се е случило в розов седан, че кръстихте албума си Once Upon A Pink Sedan?
Петър: В розов седан могат да се случат много неща. Зависи кой е с теб в компанията.
Антон: Не сме се возили в розов седан, но си представяме че бихме могли да се возим. Би било яко.
Не сме сигурни дори как дойде името на албума. Но, в последствие, като започнахме да го анализираме, стигнахме до там, че е нещо като Хоумър Симпсън в Дивия запад. Той караше розов седан а once upon предполага имало едно време в Дивия запад. Някаква такава странна комбинация от събития, която трудно би се случила реалността – това е идеята.
- В интерактивния сериал зрителят може да решава какво точно да гледа в рамките на един клип? Това няма ли да го отклони по някакъв начин от вашите послания?
Петър: Всеки сам си преценява какво е посланието. Хората получават един завършен продукт. Въпреки че ние го смятаме за изкуство, продукт е най-лесното описание – има аудио част и видео част. Двете работят заедно, за да създадат едно настроение и нещо, което слушателят и зрителят изживява.
- Идеята за сериал от видео игра ли е провокирана?
Антон: Правилно е усещането, че интерактивността е някаква средна територия между филмовото изкуство и игрите. Защото хем гледаш нещо, но може да му влияеш. И наистина малко се размива границата между това игра ли е, филм ли е.
Петър: В продължение на месеци се избистряше тази идея от един доста голям екип.
- Играете ли видео игри?
Антон: Да, но напоследък ми остава все по-малко време. Не съм играл от месеци.
Петър: Аз играя, но като минава времето, губиш тренинг и мотивацията, която си имал преди това като тинейджър.
- Кои са вашите разтопени мечти?
Петър: Искам да срещна човек, който няма разтопени мечти... Моите разтопени мечти са толкова много...
Антон: Реално, това е част от израстването, което се случва с всеки от нас. Като малък си искал да станеш космонавт и в един момент това се е разтопило. И ставаш музикант в София (Смее се – бел. а.). Което не е никак лошо.
- От деца се занимавате с музика. Какви са първите ви спомени, свързани с музиката?
Петър: Спомням си как си купувах някакви касетки на Оffspring и на Red Hot Chili Peppers. Бяха пиратски, но направени да изглеждат като истински. Много се вълнувах. Слушах тази музика, която ми влияеше, без въобще да разбирам за какво се пее. Това е просто някаква енергия, която ми е харесвала.
Антон: Аз съм от типичните деца, които, до голяма степен, са отгледани от бабите си – понеже родителите ми много се ходили на работа.
Разказвали са ми, че когато съм бил бебе, баба ми е пускала госпъл и аз съм се спуквал от рев. И тя, не знам защо, е решила, че моят рев е бил знак за това, че съм музикален. Впоследствие е решила преди първи клас да ме запише на пиано. И оттам са моите първи спомени в музиката.
Явно тогава съм бил твърде малък, за да осъзная, че някой ден искам да стана музикант. Тази идея се роди, когато бях на 14-15 години. Тогава измолих нашите да ми купят електрическа китара, която ми е единствената електрическа китара и до ден днешен.
- Кога загърбихте носталгията по детството и изминалите времена?
Петър: Още не сме. Засилва се все повече. Човек не знае какво е носталгия по детството, преди да е пораснал. Както без светлина няма мрак. Трябва да пораснеш и тогава да разбереш хубавите неща и с какво да ги сравниш. Хубаво е да си дете. На мен ми липсва като цяло.
Антон: Това са някакви дребни моменти. Дори когато се разхождам в квартала, в който съм израснал – „Младост 1“, в случая. Когато минавам покрай градинките и пейките, неминуемо започвам да се връщам 15 години назад. Надявам се, да не се превърнем в бабите и дядовците, на които им липсва социализма (Смее се – бел. а.).
- Като говорим за носталгията по детството, името на групата има ли връзка с това?
Петър: Не бих казал, че е свързана с детството по някакъв начин...
Антон: По-скоро е друг тип емоция, която същият човек, който има носталгия по детството, преживява в други ситуации – когато трябва да се среща с хора... Тогава се появява този сконфузен момент...
Петър: Малко е заплетено, но искаме с времето името на групата да си остане нещо, което хората сами преценяват какво означава. И да е нещо, което само по себе си звучи, без да се замисляш какво значи.
Антон: Както аз, например, никога не се замислям какво означава Hayes & Y.
- Когато за първи път прочетох за вас и вашите истории, се сетих точно за Hayes & Y. Казах си – ето още едни работещи момчета, които правят музика...
Антон: Това е неизбежно. Аз не познавам музиканти, които се изхранват само с музика. Не са в моето обкръжение. Около нас са все хора, за които това е занаят, който вършим, освен работата от 9:00 до 6:00. Това е реалността.
- Hug or handshake... Не обичате ли да се целувате?
Петър: Обичаме много, но това име дойде от друго вдъхновение Ако искахме да има по-сексуален смисъл, можеше да отидем в друга посока.
Антон: А и вече има банда Kiss.
- Случва ли ви са да започвате с handshake и да завършвате с hug, или това е немислимо за радикални интроверти като вас, като сами се наричате?
Петър: Понякога се случва.
Антон: Постоянно се случва.
Петър: Има хора, с които са ръкостискане, има хора, с които се целуваме.
Антон: Има го и това целуване по бузите два или три пъти. Тогава също може да се получи конфузно, ако ти си подал ръка, а другият е тръгнал да те целува по бузите. Много различни комбинации се получават.
- Възможно ли е дилемата прегръдка или ръкостискане да промени живота на човек?
Антон: Възможно е, но ти няма да разбереш. Имаше един филм – „Ефектът на пеперудата“. Много често имаш две решения, от които ти зависи живота.
- А защо се определяте като социално неадекватни?
Петър: Това е нещо, което в началото може би малко сме го пресилили като изказване.
Антон: Другите хора трябва да кажат дали сме такива.
Петър: Като част от вдъхновението за името на групата, е тази социална неадекватност. Идеята по-скоро е, че всеки от нас е социално неадкватен по някакъв начин...
Антон: ...и хората не се замислят, а просто си живеят с това. То не е болест, а нещо, с което се сблъскват най-вече интровертните хора. Изразява се в някакви дребни моменти, с които свикваш в живота и преминаваш през тях. Това е да не се чувстваш на място, най-общо казано.
Петър: Това е като да си купуваш баничка, да ти върнат 5 стотинки по-малко и да те е срам да си ги поискаш.. (Смее се – бел. а.). Хем искаш да кажеш нещо, хем не искаш да го кажеш. На ръба си...
- Казвате, че името на втория ви сингъл Blaze of Sorry е антипод на класическия образ за закоравял мъжага. Какъв е класическият образ за закоравелия мъжага?
Петър: Ами той е като в клипа на Бон Джоуви – Blaze of Glory, типичният американски екшън герой, който има брада, мускули и е четвъртит.
Антон: Лоренцо Ламас или Чък Норис.
Петър: ...Чък Норис, който се появява на залеза и ходи на забавен кадър...
Антон ... и някакви неща избухват около него. Той набива лошите, свършва работата и всяко едно нещо си идва на мястото – само, защото той е там.
- А вие като какви мъже се определяте?
Антон: Труден въпрос. Аз се определям като нормален мъж, но това нищо не означава. Защото всеки човек си мисли в своята си глава, че е нормален.
Петър: Аз съм леко непораснал, може би. И твърде мечтаещ, за да е балансирано в отговора ни (Смее се – бел. а.).
- А като хора как се определяте?
Антон: Ако питаш хората, които най-добре ме познават, може би ще кажат, че съм труден човек. Има някои неща от личния живот, за които осъзнавам – че съм тегав за понасяне, понякога. В други моменти си мисля, че съм добър човек. Не знам...
Петър: Ако погледнем световната статистика, по-скоро се причисляваме към добрите момчета – всеки със своите недостатъци.
Антон: Би ми се искало да кажа, че сме работливи. Защото даваме за hug and handshake цялата си енергия, която ни остава. Но винаги може още, затова не искам да го казвам.
Петър: Ние сме хора, които искаме да правят хубава музика, която докосва други хора. А това най-добре може да се усети на концерт.
- Симеон Лозанов-Monyx всъщност е третият човек в групата? Отворени ли сте за нови членове?
Петър: Всичко трябва да се случи естествено. Нещата трябва да се развият с времето. С група от трима се работи по-обективно. Мисля, че има такива модели на работа, които го доказват – по-лесно е комуникацията. А и три е оптималното число, за да се случат по-бързо нещата и да се взимат добри решения.
Антон: След няколко концерта и репетиции ще стане ясно. Естествено, не изключваме да станем повече. Когато записваме следващия албум, може да решим, че ни трябва истински барабанист, истински басист и така нататък. И нещата да си дойдат на мястото.
- Ще има ли скоро в песните ви акордеон от Петър и пиано от Антон?
Петър: Акордеон – едва ли ще има. Доста напред ще е във времето – когато започнем да взимаме някакви много експериментални и смели решения. Но никога не се знае.
Антон: Пиано има в последното парче от албума. Със сигурност, аз имам още много какво да уча за свиренето на пиано. Но си представям пиано все повече и повече в нещата, които ще правим в бъдеще.
- За вас важно ли е да има жива музика в едно парче?
Петър: Усеща се и накрая влияе доста на финалния резултат. Хубаво е да се ползват някакви по-модерни неща, по-продуцентски. Има чудесни песни, които са без инструменти на живо. Така че зависи каква ти е целта и каква музика правиш.
Антон: В нашия случай може би е някакъв микс. Имаме по равно живи и неживи неща.
- Бихте ли правили кавъри и на кого?
Антон: Имаме много любими артисти, на които бихме направили кавъри. Последно си говорихме, че можем да направим нещо на Хари Стайлс, но важното е интерпретацията да е нещо различно, да е направена по твоя начин, а не просто да го изсвириш и изпееш както в оригинала.
- Ако се изключите от вашата собствена музика, как ви звучи българската музика като цяло?
Петър: Има и хубава, и лоша музика, което е нещо субективно. Просто пазарът у нас е доста малък, но пък светът е отворен и става все по-достъпно да правиш музика. Със сигурност, нивото се вдига и музиката става по-световна – откъм качество на записа. Музиката започва да звучи по-световно, защото вдъхновенията на хората са по-световни.
Антон: Може би, Hayes & Y са едни от най готините български банди, които слушаме.
Петър: „Остава“ е банда, която звучи като себе си и има причина да е толкова известна. А и при тях се получава пеенето на български.
Антон: За мен “Щурците“ и Жоро Минчев са някакви икони в българската музика.
- Как се виждате след пет години като група?
Петър: Вече съм спрял да гледам толкова напред, защото нещата се променят много бързо. Надявам се да имаме поне още два албума, да сме стигнали до много повече хора, до чуждестранна публика, да сме свирили на фестивали извън България и да успяваме да се издържаме само с музика. И да сме здрави!
