Смисълът не може да бъде уловен във въздуха, когато от едната страна на ръба е мелодраматизма, а от другата – лесната нахиленост. Тази „сглобена“ мисъл от казани по различни поводи думи на Мирела Иванова носи атмосферата на „Бележките под линия“ в Народния театър.
Тънък хумор и фина ирония има в цялото представление по текст на известната ни поетеса. Шест героини дават поне 600 различни гледни точки за живота, любовта, мъжете, семейството, самотата. През смях и през сълзи, и почти по мъжки, те сътворяват единния образ на Жената в едно „непосилно и свръхинтересно време“, както казва Мирела Иванова. Тя самата е и дъщеря, и съпруга, и майка, а отскоро – и щастлива баба – все роли, които улесняват вдъхновението, когато трябва да опишеш усещането за истинската Ева в един симпатичен „женски“ паноптикум.
Режисьорката Катя Петрова е подредила „убийствен“ пъзел, в който Жената оцелява въпреки сянката на несъществуващия мъж. Сценографията от криви огледала на Борис Далчев допълва и контрастира всяка от претендиращите за праволинейност героини в пиесата. Звукът на „Бележките“ е в джази ритъм, създаден от майстора Христо Йоцов. Лицето, или по-скоро, многоликостта на спектакъла се дължи на Ана Пападопулу, Вяра Табакова, Илиана Коджабашева, Ирина Митева, Мария Каварджикова и Параскева Джукелова. Артистичен секстет, чието сцепление оцелява – в сюжета на една модерна история с отворен финал и като актьорско изпълнение на сцената на най-големия ни театър.
Мирела Иванова – за „бравурното сцепление“ на „Бележките“, за смеха и сълзите в представлението, за незапълнимите липси и трудните за разсичане възли, за личните докосвания, за умножаването на изумленията, за веселия ужас на всекидневието и за най-„младата“ надежда в живота й.
Четири пъти беше отлагана премиерата на „Бележките...“, петият път оказа ли се щастлив?
- Написах пиесата преди пет години и премиерата се състоя на петия път. При такова съвпадение на числа и екип направо е немислима друга развръзка, освен щастливата. Билетите за петото представление бяха продадени, още преди да е минало четвъртото. Е, нямаме ли скупчване на добри знаци?
Извън шегите, режисьорката Катя Петрова „сглоби и изработи“ един искрящ, модерен, едновременно и сложен, и автентичен, и игрови спектакъл, в който са изведени не само важните послания, но и всяка подробност си е на мястото.
Шестте уникални актриси създават неподражаем ансамбъл, сценографията на Борис Далчев, музиката на Христо Йоцов, хореографията на Анна Пампулова и мултимедията на Михаела Добрева изграждат цялостното, бравурно сцепление на представлението.
Тънък хумор и фина ирония има в цялото представление. Като автор бихте ли разкрили кое във Вашите лични бележки по текста бе повече – смехът зад сълзите или сълзите зад смеха?
- Хуморът и иронията са високото стъпало, което достигат душите ни, преминали през огромни изпитания, абсурди, житейски тегоби. Не знам дали следващото стъпало не е лудостта, понякога просто се питам.
Всъщност, винаги ме вдъхновяват граничните състояния, напрегнатото равновесие между сълзи и смях, неправдоподобната трагикомична игра с думите. Предизвикателното движение по ръба – от едната страна е бездната на мелодраматизма, от другата – изкушението на лесната нахиленост, на гъдела и кикота.
Шест героини, шест различни гледни точки за живота, любовта, мъжете, семейството, самотата. Кое обаче обединява тези женски характери?
- Струва ми се, че ги обединява силата, в своеобразните си измерения, естествено. Силата, характера и разпознаваемото различие. Всяка от героините, най-главната и петте главни, съзнателно или опипом, са открили своя начин да отстояват себе си и ценностния си свят, да се удържат в кожата и съдбата си – къде с мъдро търпение, къде с артистични игри, къде с остроумен цинизъм, къде с устрем, къде с болезнен стоицизъм.
Даже ми се привижда, че шестте героини сътворяват единния образ на Жената.
Къде сте Вие самата в този „женски“ паноптикум?
- Е, как къде – навсякъде, безмилостно съм се попиляла и разхвърляла на парчета и басамаци из всичките си героини. Неистово исках да разкажа своето непосилно и свръхинтересно време през участта на жената, през гласовете на жени, стари и млади, майки и дъщери, защото съм и дъщеря, и майка, и опитът съвършено друг е... Как къде, това е театър, който говори.
Що за възли са тези, които наричате невъзможни „дори за разсичане“?
- Психологическите възли, непреработените травми от детството или от времето, което разполови биографиите. Няма как да се върнеш назад, да излекуваш болното място, да замениш с нещо друго изгубеното си дете или изгубения си баща... Има незапълними липси и точка. Майката, сама по себе си, също е възел – от любов, грешки, счупвания на душата и зараствания накриво.
Колко такива възела са заплитат в „Бележките...“?
- Няма да ги издам всичките. След едно от представленията проф. Амелия Личева ми написа: „Толкова много неща казва пиесата, толкова съдби обема и в същото време докосва лично...“. Ще оставя за всекиго тези лични докосвания, за всекиго с чувствителност и интелект.
Как се отразява на Вас самата веселият ужас на всекидневието?
- Понякога се справям, понякога рухвам, понякога пиша стихотворения, разкази, пиеси...
Вече пета година сте драматург в Народния театър, след като дълго години бяхте уредник на къщата-музей на Вазов. Как Ви се отразяват годините в по-голямата „къща“? Какво Ви дава контакта с артистите?
- Научих много, прекосявайки улица „Раковски“, отивайки от битовото Вазово място в символното, в Народния театър. Общуването с артистите разширява духовния ми свят, доразгръща усета и познанието ми за артистичните хора, умножава изумленията ми. С всеки следващ ден проумявам, че неслучайно съм тук.
Г-жо Иванова, отскоро сте баба на малката Владимира. Нека Ви е здрава и да й се радвате дълго време. Ако е вярно, че талантът се наследява през поколение, надявате ли се един ден тя да има по-специално отношение към писането и литературата. Пожелавате ли й такава съдба?
- Пожелавам на прекрасната си миниатюрна внучица Владимира да бъде здрава, с огнен характер и красив устрем, да расте много обичана и свободна, да е дете с чувство към думите, езиците и изяществото. Не искам да я задължавам с конкретни надежди, защото сега самата тя е една огромна цялостна надежда!
На Вас самата остава ли Ви дъх и време за стихове?
- Стиховете са властни, не питат, появяват се, когато не ми достигат нито дъх, нито време. Обичат сумрачните часове.
Наистина ли имате сто шалтера в мозъка си? И винаги сама ли ги влючвате и изключвате? Как реагирате на късо съединение?
- Може би сто и един. Включвам ги и ги изключвам все още сама. Е, случва се и под натиск отвън. Но наистина имам дни, огромни и всевъзможни колкото за един живот, познавам и късите съединения.
В младостта си реагирах доста метежно и бурно – веднъж, още преди Шиниъд О`Конър, се остригах нула номер, друг път си пробих сама няколко допълнителни дупки в ушите и си поръчах обеци към тях, струваше ми се, че е недостатъчно да имам обеца на ухото. Сега съм доста по-овладяна, посвещавам си безсъния, понякога си правя подарък, друг път сядам в кафене и с часове гледам в една точка.
Повече разум или повече лудост е необходима за оцеляването днес?
- Повече любов и смирение.
