Време за война

Спомняте ли си 1997 година? Беше студено, тъжно и безнадеждно. И хората излязоха на улицата, защото нищо друго не им оставаше. Пометоха властта и тя, като че ли, си взе бележка. Запомни, че търпението на хората има граници. И е хубаво да не ги доближаваш. А ако случайно си го направил е редно да се оттеглиш и извиниш.

Времето обаче минаваше и властта започна да забравя. За бедните и гладните. За тези, чийто бизнес уби. За родителите, които изпратиха децата си навън, за да не живеят в мизерия. За всички нас, които ги избираме и назначаваме.

Властта първо забрави по един ненатрапчив начин. Правеше се, че не вижда, въртеше очи нагоре при сблъсъка с действителността и се надяваше да мине между капките. И когато видя, че й се получава, стана арогантна. Започна да ни натрапва волята си така, все едно нямаме избор. И наистина забрави, че всъщност... имаме.

Последните четири години бяха триумф на арогантната и нагла власт. Тази, която съществува заради самата себе си и която дори не би искала да чуе за вашите проблеми.
А последните два месеца са чист гьонсуратлък. От хора, които знаят, че са нежелани и въпреки това са готови да направят всичко, за да докопат малко власт поне за известно време. И сме в абсурдната ситуация, в която цялата държава вижда, че това управление катастрофира преди да е започнало. Само то продължава упорито да крие главата си в пясъка.

Вече седем дни хората всяка вечер казват на властта да си ходи. Веднага, спешно, завинаги. Но няма кой да ги чуе. Защото абсолютно всеки от лидерите, които сме излъчили, се оказа въздух под налягане.

Да започнем с министър председателя Пламен Орешарски. Преди да поеме този пост, той изглеждаше стабилен, цивилизован и нормален. От средата на май обаче нещата изглеждат просто трагично. Първо обяви за министър Калин Тихолов и се принуди да го оттегли преди да е назначен заради граждански протест. После „избра” на негово място човек, на когото даже не помнеше името. Дали е Иван Димов или Иван Данов, кой ти гледа...

Последва назначаването на Делян Пеевски. Брутално, безапелационно и нагло. По начин, който сякаш ти казва – да, знаем, че ще сте против него, но не ни пука. Назначаваме го. Е, после се принудиха да го оттеглят. Защото изведнъж се оказа, че чашата с търпението е преляла.

Орешарски обаче не спря до тук. Назначи съмнителен тип, свързан със силова групировка, за заместник вътрешен министър, макар и само за няколко часа. А партията му посочи Волен Сидеров за шеф на комисията по корупция...

И докато Пламен Орешарски е вече с единия крак извън министерски съвет, нищо подобно не може да се каже за Сергей Станишев. В най-добрата традиция на правилото, че „власт с кръв се взима и с кръв се дава”, Станишев продължава да се държи, все едно е победител на изборите. Забравил е, че това са осмите избори, които губи. Забравил е, че в БСП отдавна под сурдинка му искат оставката. Надява се, че хората не забелязват, че действа като кукла на конци. И категорично отказва да приеме, че даже ПЕС вече дава сигнали, че не го иска.

И докато е зает да прави всичко това и да кадрува по един съмнителен начин, депутатите от лично селектираната му гражданска квота започнаха да си позволяват да обиждат хората, които протестират. Христо Монов, известен единствено с това, че е бил сътрудник на ДС, нарече хората на улицата интернет –лумпени. Явно най-доброто от към тази партия тепърва предстои.

Същото може да се каже и за партия Атака. Волен Сидеров, който вече ходи на работа с група мутри и се държи по меко казано агресивен начин, явно не осъзнава, че след всичките му изпълнения, това ще е подследния път, в който вижда отблизо депутатска банка.

А Лютви Местан, който назначи фаворитката си лингвистка за спортен министър и се опита да ни пробута Делян Пеевски даже не заслужава коментар.

Даже и президентът разочарова, защото задачата да се опита да бъде обединител на нацията, се оказа свръх неговите възможности.

Това е политическата ни класа. С това разполагаме.

Поради всичко, изброено до тук, от известно време промяната в България тихо си проправя път. Направо по терлици. Затова първоначално не я забелязвахме. После леко надигна глас и стреснато си дадохме сметка, че я има. Отчетохме я и на ум отбелязахме присъствието й.
Но от една седмица промяната направо крещи. И този път няма как да не я видим, чуем и усетим.

Казват, че за всяко нещо си има място и време. Време да се влюбиш, да пораснеш, да живееш. Време за мир и време за война. Е, нашето време дойде.