Имате ли нещо против да ви наричам ПРИЯТЕЛИ?

Едва ли всички ме харесвате. Едва ли и аз харесвам всички вас. Нормално е, нали?

Днес обаче ви чувствам приятели.

Иде Коледа!

За някои тя ще е тиха, свята и бяла.

За други – бедна, грозна, студена и озъбена.

За трети – ще е подготовка за следващия телевизионен, политически и бизнес сезон.

И въпреки всичко, когато наближава Бъдни вечер…

Не знам защо, но някак започвам да усещам хората по – близки.

Да, знам, че това ще продължи само ден – два. Знам, че после отново ще сме врагове, съперници, конкуренти.

Знам, че после отново ще си късаме нервите един на друг, ще се опитваме да се прецакаме, да се надиграем, да си показваме колко сме по – красиви, по – умни, по – добри…

По дяволите, все не ни стига. Все искаме още и още.

Все ни се струва, че нещо не сме довършили, че нещо не сме изпипали.

И докато оня гаден червей на неудовлетворението ни гризе отвътре и ни кара да се напъваме с оная безмислена упоритост на Сизиф, който бута камъка към върха, а камъка все пада ли пада…

Та докато все се напъваме да надскочим себе си…

Живота си тече и в един момент откриваме, че децата ни са станали мъже и жени.

Съпругите ни имат бръчки.

А ние сме оплешевели, побелели и имаме дископатия, високо кръвно, диабет.

Знаете ли? Помня много коледи.

Помня онези, по времето на бай Тодор Живков, които не бяха официални празници.

Бях дете и винаги очаквах с нетърпение трапезата на Бъдни вечер. Сърми, боб, баница.

Нямах никаква идея нито защо се сервира постна храна, нито за какво се прави питка с паричка в нея.

50 стотинки от старите.

Отлично знаех, че тате бележи питката и на мен винаги се пада паричката.

Знаете ли, осъзнах, че съм порастнал когато паричката спря да ми се пада.

Тогава разбрах, че всички очакват от мен да не се сърдя, когато нямам късмет.

Помня миризмата на портокали и банани – пускаха ги около 22 декември. По 2 кила на човек. С тате чакахме на опашка, за да купим 4 кила портокали и 4 кила банани.

И ги пазехме до нова година.

Вие помните ли вашите Коледи?

Помните ли как преядохте с баница, как се задавихте от парите на греяната ракия, каква беше точната рецепта за кисело зеле и колко често се претакваше, за да се получи добър зелев сок???

Сигурен съм, че всичко това е част от малкото ви красиви, добри и мирни спомени.

Сигурен съм, че това е най – добрата част от вас. Рядко я показвате, не позволявате на никой да се докосне до нея…

Но я имате. И тя ви прави хора.

А сега какви сме?

Стадо ипотечни роби, които са готови да продадат и майка си, само и само да не загубят своята работа и своята кариера.

Самовлюбени юпита, самонадеяни чиновници, затлъстяващи съпруги, проскубани чичковци, лелки в менопауза.

Хора, които гледат бездушно от стъклата на 11 годишните си автомобили или от ПВЦ дограмите с петкамерен профил на панелките си.

Хора, за които думи като „милост“, „състрадание“, „любов“ са глупост от отминали времена.

Хора, за които качеството „скромност“ е пречка в кариерата.

А думата „саможертва“ е това, което ви прави балък.

Такива ли сме?

Такива ли сте?

Това ли очаквахте да се случи с живота ви?

Или това е резултат от тоя пусти преход, дето все не свършва и все не свършва.

Тоя преход, дето ни обърна от хора на зомбита.

На зли духове, обладаващи измъчени от некачествена храна, алкохол и тютюн тела.

Дирещи покой, който не им се полага, защото…

Защото така е решил някой, който е заместил всевишния и желае ние да се самоизядем по пътя към обетованата земя?

На края побеждава само един.

Знаете го, гледали сте го в не едно телевизионно риалити…

Накрая оцелява само един.

Как па тоя един никога не сте точно вие?

Или точно аз?

Не знам. Аз нямам отговор на тия въпроси.

Аз отивам до магазина за праз, боб и кори за баница.

Има едни страхотни кори – като тия, дето ги точеше мама сутринта на 24 декември.

После ги разстилаше навсякъде да изсъхнат.

Накрая правеше зелник. На масата винаги трябваше да има зелник.

Отивам до магазина и ви пожелавам весели празници.

Не винаги мога да ви обичам.

Но точно днес мога.

Мога да ви обичам цяла седмица. И се надявам да ми отвърнете със същото.

Ако можех да ви прегърна и целуна, щях да го направя.

Щях да ви целуна всички.

Идва коледа.

Войната свърши!

Обичайте се поне за малко.

Или поне бъдете лицемери. Все от някъде трябва да се започне!

 

Още материали от автора може да прочетете в блога му!