Трети март – Възкресението на една държава

Много е писано и много ще се пише за 3 март. В повечето писания за тази дата, на която ние празнуваме националното си освобождение, то единствено се свързва с подписания на тази дата Санстефански мирен договор. По този начин доста едностранчиво Освобождението се схваща като еднократен акт и се загърбват многогодишните усилия на българската нация, които водят до държавното ни Възкресение.

Твърде често се забравя, че нямаше да има 3 март, ако го нямаше духовният подвиг на отец Паисий Хилендарски; ако не бе формиран общобългарският книжовен език, превърнал българите отново в една духовна общност; през модерното образование, подготвило елита на възраждащата се българска нация. Най-сетне не трябва да забравяме плеядата често обругавани замогнали се българи, осигурили средствата за материалното и духовно въздигане на нацията ни.

Нямаше да има 3 март...

Нямаше да има 3 март, ако чрез започналата през 1825 г. борба за Черковна независимост, консолидиращата се българска нация чрез своите духовни водачи на Великден през 1860 г. едностранно не скъса зависимостта си от Цариградската патриаршия. По този начин българите влязохме в полезрението на световната дипломация и принудихме Султана да издаде фермана от 1870 г. за създаването на първата общобългарска национална институция в лицето на Екзархията, а с това и нацията ни за отделен и официално признат политически субект.

Нямаше да има 3 март, ако българите с оръжие в ръка не се бяхме борили за своето политическо освобождение. Без саможертвата на Раковски, Левски, Ботев и дейността на БРЦК и Гюргевския комитет нямаше да го има Априлското въстание от 1876 г., а именно то превърна ядрото на болния „Източен въпрос“ в български въпрос и нашето Освобождение в ключов и неотложен проблем пред Великите сили.

Именно жертвоготовността на българската нация да постигне политическата си свобода предизвиква масовата и безапелационна подкрепа не само на най-изтъкнатите европейски интелектуалци, но и сред широките демократични среди в Европа. Априлската голгота е тази, която предизвика политическа криза в Османската империя и свалянето с преврат на кървавия султан Абдул Азис. Общественият натиск принуждава Великите сили да свикат по спешност през декември 1876 г. нарочна посланическа конференция в Цариград, на която ултимативно изискват да се създадат две автономни провинции, обхващащи територии, в които българите чрез Екзархията сме доказали, че сме мнозинство.

Неотстъпчивостта на Османската империя и благоприятните за нас обществени настроения дават шанс на Русия да започне подготовка за воденето на 13-а война с Турция за да се доближи, ако не и да завладее мечтаните протоци – Босфора и Дарданелите. Русия решава да води войната, за да запази моралния си престиж и влияние сред балканските православни народи и най-вече сред българите, макар че военно не е готова. Поради тази причина сред руския политически елит съществува дълбоко разцепление.

Влиятелна група около канцлера Горчаков издига максимата – „малка война – ограничени резултати“. Ползващите се с широка подкрепа славянофили начело с граф Игнатиев и част от военните смятат, че е настъпил моментът с тази война окончателно да решат не само българския, но изобщо Източния въпрос чрез решителна победа над Османската империя. След интензивна и доста противоречива дипломатическа подготовка, с която получава одобрението и съгласува интересите си с тези на останалите Велики сили, на 12 април 1877 г. руският император Александър II официално обявява началото на войната с изрично упоменатата цел освобождение на българите.

След стремителното начало, хода на военните действия застрашително се обръщат в ущърб на руската армия и само героизмът на българските опълченци и руските войни на Шипка предотвратява военна катастрофа. Изненадващата зимна офанзива на руската армия през 1877 г. довежда до бърз военен колапс на Османската империя. Само на дванадесет километра от центъра на столицата си тя е принудена да подпише на днешната дата преди 135 г. т.н. Санстефански мирен договор. С него се урежда новото териториално и политическо статукво в Югоизточна Европа, а най-важното за нас българите в този договор е, че се създава българско княжество, което въз основа на нашите национални постижения, утвърдени с Екзархията и решенията на Цариградската конференция, се гарантира на българите политическо единство под една обща държавна стряха.

Договорът е изготвен от граф Игнатиев и изглежда, че Русия е постигнала мечтаната от славянофилите и военните решителна военна победа. Въпреки това императорът нарежда спешно в заглавието да се добави прелиминарен – т.е. предварителен, защото всички останали Велики сили не са съгласни с едностранно изготвения от Русия договор. В съгласие с предварителните договорености и съществуващата система на международни отношения на 1 юни в Берлин е свикан конгрес на Великите сили, с цел да се ревизира Санстефанския договор. На него Русия е представена от минималистите, които не се и опитват да защитят етническите и политически принципи, върху които е изграден договорът от Санстефано.

В името на запазване на европейското единство и баланса на силите с Берлинския договор от 1 юли 1878 г., територията на Санстефанска България е разделена на пет части – Княжество България, сведено до територията между р. Дунав и Стара планина със Софийски санджак; автономната област Източна Румелия; Северна Добруджа, предадена на Румъния, а Нишко на Сърбия; Македония и Одринска Тракия са върнати на Османската империя. Това са фактите.

Защо честваме 3 март като свой национален празник?

В последно време отделни историци и общественици оспорват датата 3 март като част от опитите за пренаписване на българската история. Едни, позовавайки се на това, че подписаният в Берлин е меродавният международен договор, други пък периодично повдигат въпроса за датата, тъй като смятат Сан Стефано за проява на руската имперска политика, трети пък по-интернационално настроени виждат в санстефанския идеал проява на великобългарски тежнения. На всички тези критици огромното мнозинство от българите още от първата година от Освобождението спонтанно решава да празнува именно 3 март. От тогава та до днес на тази дата всички отбелязваме и началото на възкръсналата ни държавност, тъй като след Сан Стефано нито една от Великите сили не оспорва появата на българската държава на световната карта.

Не бих искал да подмина и още един псевдопатриотичен аргумент – това, че с честването на 3 март ние сме издавали комплекс за малоценност като сме подчертавали това, че сами не сме се освободили. Фалшивостта на този довод явно проличава от факта, че всички балкански народи създават своите държави по един и същ начин – въстание, намеса на външни военни сили и международен договор. Второто е, че с решенията от Сан Стефано, а и на Берлин българската държава се изгражда на основата на духовните и политически постижения на нашата нация.

Най-сетне, доскоро преднамерено се пренебрегваше, а и продължават да се неглижира ролята на българите по време на войната. Освен Априлското въстание и участието на дванадесет хиляди и петстотин опълченци в помощ на руските войски действат и множество чети, а без логистичната подкрепа на българите победната зимна кампания на руската армия не би била възможна. Общо около 30 000 българи участват във военните действия, по изчисления на специалисти ние даваме не по-малко от 35 хиляди жертви и се нареждаме непосредствено по този показател след тези на руската армия.

Следователно свободата ни не е дарувана

Показателно е от кога и как е празнуван този ден. Още първата година в освободена България денят е тържествено отбелязан, а от 1888 г. със закон е обявен за националния празник на България. Не е за учудване, че интернационалните по идеология комунисти го отменят през 1951 г. Показателно е и това, че като стъпка към възвръщане на демократичните ни корени и традиции с решение на Народното събрание от 1990 г., 3 март отново бе въздигнат в ранг на национален празник на който честваме българското Освобождение.

Честит празник!

доц. д-р Лъчезар Стоянов

Авторът доц. д-р Лъчезар Стоянов е преподавател в Нов български университет; председател на Център за институционни изследвания; Член на Асоциация “Клио”; Член на Македонския научен институт; Член на УС на Фондация “История"; Bulgarian Society for British Studies; Член на Обществения съвет по етнически и национални проблеми при Президентство на Р България.

Ръководил е проектите: "Местното самоуправление - българският опит", "Изработване на система за поддържане и развитие на качеството на обучението", ПУ "П. Хилендарски"; "Каталог на архивни документи - тоталитарната държава в България 1944-1989 г." и др.

По-важни публикации: "Коминтернът и България (март 1919 - септември 1944 г.), Том І, Документи. (в съавторство, предговор, съставителство, бележки), Изд. ГУА, С., 2005; "Коминтернът и България (март 1919 - септември 1944 г.), Том ІІ. Уводна студия, в съавторство. Бележки и коментари. Изд. ГУА, С., 2005 г.; “Алманах на българските национални движения след 1878 г.”(18 енцкл. статии). Изд. М. Дринов, С., 2005 г.; Българските конституции и конституционни проекти, съставителство (съвм.Л. Стоянов), С., 2003. и др.