„Първоначално бях убеден, че нацистите са убили Борис”, заяви Симеон Сакскобургготски в предаването „120 минути”. Той разговаря със Светослав Иванов малко след 80-ия си рожден ден, който отпразнува във Врана.

Цялото интервю вижте тук:

– Знаете ли, никога не съм ви питал, вие имате ли котка?

– Имах, на 17 години, но животинчето почина, разбира се, след толкова години.

– Защото в книгата ви има един цитат, изпратен ви от сестра ви преди години: Целта в живота ми е да изглеждам така, както ме вижда моята котка. Смятате ли, че на 80 сте постигнали това?

– Трудно е да отговоря, защото то е в друг смисъл на въпроса, но човек трябва да се гледа в огледалото и да не се изчервява. Това за мен е поне принципа, дали е за котката или за други, въпросът е да има едно коректно поведение.

– Ако имаше държавен протокол и подкрепа от държавата във връзка с вашия юбилей, мислите ли че кръгът на гостите можеше да стане много по-широк и да не се ограничи само до, нали, вашите родственици, родени през 1937 г., да е много по-широк? Да включи Великобритания и много други държави.

– Едва ли. Знаете ли, защото аз предупредих всичките си роднини, че по ред съображения, дори начина по който бих могъл да ги посрещна, независимо държавен или не протокол, и за това ограничих само на хората, които са от 1937 година и, разбира се, съседните страни. Сега там се изтълкуваха вече, че ако държавата беше се включила, много хубаво, но може би нещо можеше да се увеличи или да се направи малко повече реклама на страната. Ама това вече са хипотези. Тия работи не се импровизират, така че се придържаме чисто към това правило, което аз уведомих роднините ми да не се обиждат, че не ги каня. 

– Разкажете ми за малкия Борис, що за момче е той? Някои медии го нарекоха Борис IV.  

– Това вече, едни такива, имена или цифри, които са за монарси е нещо, което само като човек царува. Иначе не носи цифра, но мисля че е много сериозен и добре се развива. Сега следва в Англия и да видим… Да се надяваме, че ще може всичко да постигне, като всеки друг млад човек, нали. Но тълкуванията, нали, за наследник или това, баща му, Бог да го прости, да беше престолонаследник, защото аз съм бил цар. Но след това вече това е чиста химера и за това аз си имам вече друга формула – един ден като ме няма, който и да е, ще е носител или пазител на… просто на династичните права, ако щете. Нещо подобно каквото са направили в Румъния и в други страни, които вече не са монархии. 

– Тоест да не го наричаме вече Борис IV.

– Не, не това е пълен абсурд. Там няма две мнения по темата. Така си е. Трябва да се придържаме към действителността. Ако почне човек да сънува, може да се отвлече от истината.

– А Симеон-Хасан, изглежда чудесно момче. Преди време рецитира „Аз съм Българче” в Мароко. Колко езика говори вече?

– Ами той няколко, защото живее в такава, как да кажа, атмосфера, пък посещава американското училище, вкъщи е разбира се между френски и испански, и български. Роден е тука при това, но имам и още 9 други чудесни внучета, нали, но тука са се съсредоточили всички върху най-малкия и, айде, не най-големия Борис.

– Симеон-Хасан е роден в България, може би заради това…

– Да, да но пък е единствения след мене, всъщност от 37-а, до когато той се роди, не е имало друг да се роди в България от семейството. Така че това, разбира се, за него или за мен, е нещо много специално.

– Видяхме го, играеше си в двора. Често ли ви посещава?

– Не, за съжаление, далече сме. Той на училище, аз съм толкова зает и много рядко се виждаме. Ето, значи, от 2007 не бяхме се събирали всички заедно – 10 години. Представете си колко е. Трудно е и за мен като дядо, да нямам повече време,

– Когато погледнете малките си внуци, спомняте ли си за вашия баща? Пазите ли рисунките, които сте рисували заедно тук, във Врана?

– Имаме няколко, които са останали, по-скоро негови, така рисунки, картини и сестра ми има 1-2, но то бяха малко неща и като си тръгнахме беше толкова, всичко, ускорено, че не можахме да си вземем, повечето. Ако е имало скици, защото действително рисува много хубаво. Има една негова картина, ако мога да кажа, на едно куче, което на 15-годишна възраст се вижда, че е имал качества, призвание или таланти.

– Вие ли го посрещате на летището, когато личният самолет на Хитлер го транспортира от „Вълчата бърлога” и споделяте, че е бил много разстроен? Отговорихте ли си на въпроса „защо” през всичките тези години?

– Защо е бил толкова разстроен? Темата по самото му посещение там е била толкова критична, нашите войски да участват на Източния фронт, което разбира се беше невъзможно според него, според всички нас и темата с нашите евреи. Значи, там трябва да е било много трудно и фактически се прибра, дойде горе в Царска Бистрица при Боровец, нали, така малко се поосвежи и вече на следващия понеделник се прибра тука и се разболя. Явно трябва да е имало нещо което да го е разстроило и неговата секретарка Стояна, която виждайки го на летището просто не може да го разпознае. Ние отидохме на летището после, не го посрещнахме, ами посетихме самолета преди да излети,

– Личният самолет на Хитлер.

– Да, да, който беше дошъл и го бяха натоварили, си спомням с тютюн и дини, и ми направи голямо впечатление да видя колко дини бяха натоварили. Тогава вече не е имало нищо в Германия и явно екипажът са решили да използват полета да се позаредят с нещо.

– И през всичките тези години сме чели много съмнения, че е бил отровен, че му е било въздействано по някакъв начин. Вие провеждате, вашето семейство, имам предвид, вие провеждате собствено проучване, разговаряте с много хора през годините, включително и един от лекарите, които Хитлер изпраща, нали така? За да го прегледа. Какво ви каза този човек?

– Ами, от 1973 г. започнах аз вече по архивите на съответните страни, но самият лекар, той дойде и живя в изгнание в Мадрид. Той беше лекар на родителите ми, заради това че са посещавали една клиника, на времето, в Берлин. Така че той беше близък. Той никога не пожела да каже нещо. „Аз съм положил клетва, аз съм дал клетва и не мога”. Сестра ми, която се опита да го притисне 1-2 пъти… Явно има нещо което, нали, но няма нищо доказано. По канцелариите и архивите, по които имах достъп, защото нали започнах от Германия, Щатите,Великобритания, Париж също. Няма нищо. От Москва, там е по-сложно, нали като достъп, но пак помолихме като бях премиер, също самият г-н Примаков или проф. Примаков, като бивш отговарящ за разузнаването им, и много материал не излезе. Така че няма до ден днешен, за съжаление, доказателство. На 49 години изведнъж, човек така и по този начин да почине, може би не е от най-… А пък Бог знае. Може да е било наистина така и да е било естествена смърт.

– Точно това ми направи силно впечатление. Сега повечето версии са, че германците са го отровили. Но вие споделяте и се прокарва нотка на съмнение във Вашата книга, свързана с улица „Любянка” в Москва, където е била централата на КГБ. Какво ви кара да мислите и в тази посока?

– Ама, аз не соча, нали, даден субект, просто си задавам въпрос кой е имал интерес да изчезне подобен държавен глава, нали, който е имал толкова специфична политика, по ония времена. Тогава вече трябва да се огледаме навсякъде и като нямаме един категоричен отговор, който да потвърди или напротив, да откаже всякакви, как да кажа, хипотези… Питам се на латинския израз „Qui Bono”, нали, на кого му е било най-интересно. Първоначално бях, всички бяха убедени, че са нацистите. Ама след това вече се вижда в архивите, че те са били буквално паникьосани, виждайки че царят е в такова положение. Значи това показва, че не са били зад това. Или пък поне до там да е вече сценария и на цялата тема ми се струва доста отвлечено.

– А добре, какъв интерес биха имали съветските служби към подобно евентуално покушение? Към онези години.

– Ако тръгнем вече с чиста хипотеза, което пак подчертавам, че не и моето лично мнение, но може би факта, че са подозирали и са се опасявали България да излезе от войната по един, така, приблизително аналогичен начин като Италия, може би за съветските интереси да ни освободят е било не точно по сценария.  

– Разбрах, разбрах. Казахте че сте говорили с Примаков?

– Да, защото той идва тука и аз съм го виждал в Москва, нали имаше много интересна негова книга за Ирак и Кюрдистан. Той беше много, много начетен човек. И както казвам, не намерих някакви специални резултати или неща, които да изяснят темата допълнително. За съжаление.

– Говорихме за Хитлер, за СССР. Разкажете ми историята за езерото „Чърчил”, тук във Врана.

– То беше по време на бомбардировката януари 1944 г. и тогава една от тежките бомби, запалителни, имаше няколко стотин, една от 11-те бомби падна много близо и отвори един кратер от около 11 метра. И тогава чичо ми Княз Кирил на другия ден каза „Щом като подпочвената вода е излязла вече, напролет ще сложим едни плочи наоколо, ще посадим водни лилии и ще го наречем езерото „Чърчил”. И така стана, беше много прилично приготвено и кратера си остана. Но явно след като са построили магистралата, тогава е имало някакви защитни устройства и подпочвената вода е спаднала и езерото пресъхна и го няма вече.

– Изгнанието ви започва от Александрия, където принцовете на пустинята изпращат своите деца. Там невръстният Симеон се среща с невръстните Хюсеин Фейзал Мубарак.

– Не, Мубарак беше. Не, не той си беше почетен член на бившите възпитаници на това училище, но крал Хюсеин беше там от Близкия изток. Имаше много, които в последствие станаха наистина политически личности от Судан, Либия дори, а пък Ирак, Сирия. Те бяха, посещаваха това училище, то беше най-доброто в региона. По това време да изпратиш някой да учи в Англия или Щатите беше немислимо и за това „Виктория Колеж” беше центъра.

– A що за момчета бяхте с тях?

– Ами нормални мисля. Аз поне така считам, че е било съвсем нормални. Никой не си е давал сметка кой ще стане, да кажем. И те бяха от толкова народности, които учеха там и беше също много хубаво, защото човек веднага си създава така представа за един много по-широк свят. Тука не бях посещавал училище нямах и други съученици, така да кажа, и изведнъж попадам в едно училище 600 шумни момчета. Беше много любопитно за мен.

– И кой Ви протектираше? Вие сте на 9 години. Попадате в училище за първи път и то в чуждата страна.

– Да, и не говорех езика. Аз английски не говорех тогава.

– Без език, кой ви протектира?

– Ами имаше някой, един мой роднина, братовчед италианец, който така се застъпи за мен и 2 приятели саудити, които до ден днешен си общуваме и единия е точно на моята възраст, с 4 години по-малък, но не можа да дойде, защото не се чувства добре. И така си останаха тия приятелства за цял живот.

– А спомняте ли си някой случай, когато сте усетили тяхната подкрепа в училище. Това са много важни спомени.

– Ами да, знаете ли, децата не бива да се, така, говори на едро, но са доста често… Често са, как да кажа, малко, не злонамерени, но виждат много, че снимки по медиите, говори се, че нещо много важно и бивш цар и какво ли не, и се заяждат. Или да те атакуват. Има такава част в детския манталитет. И това съм го чувствал при ритане на футбол или каквото и да било, но така си е.

– Кралят на Мароко има много специално място във вашия живот. Защо?

– Ами, защото беше изключителна личност като интелект, но и като политик, като държавник, въобще. И от него много научих. Имах възможността често да посещавам Мароко поне 4-5 пъти годишно, заради други теми, които са вече от частния сектор, от който аз всъщност произхождах, но продължавах толкова често. Но го придружавах толкова често и както казах можах да видя и много от личностите, които той е посрещал и просто да науча много от него. И като френскоговорящ, нали и той и децата ни на една и съща възраст… От там дойде тази, как да кажа, близост и факта, че дъщеря ми например се задоми в Мароко, понеже тя се чувстваше толкова близка и добре. Пък и името Хасан идва при внучето ми точно заради крал Хасан II.  

– Знаете ли, никога не са ви питали, как срещнахте съпругата си. Малцина знаят, че историята започва с един Шевролет.

– Да, това беше „Ефекта Шевролет”, на който аз разчитах да я впечатля. Защото онова време нямаше чак толкоз много коли и още по-малко кабриолети. И аз като се върнах от Щатите тогава го бях купил и тогава ѝ показах колата и започнахме да се виждаме. Постепенно…

– Шевролет кабриолет, какъв цвят?

– Светло-син беше, Импала се викаше модела и те бяха по онова време така много впечатляващи. Едни такива като крила… вида беше, модата от нова време, нали тия огромни американски коли, които сега вече са изцяло антика. Да…

– И тоя Шевролет, разкажете ми, използвали сте го да я впечатлите. Успяхте ли?

– Ами, виждате, че постигнах целта си и се ожених, нали и ме понася от 55 години. Тъй, че ефектът, и трябва да направя аз едно малко такова като паметниче на Шевролет тука, както Паси направи за Трабанта.

– Ако го знаете къде е!

– Е да, бил съм там, виждал съм го. Къде, във военния музей е сега, да, като част от НАТО.

– Ама знаете ли, преди това в този кабриолет, по вашите разкази в книгата, качвате две американки от балтийски произход. Истина ли е, че след това едната от тях ви разпознава като премиер?

– Ама да, точно с десетки години по-късно, нали, ми написа много мило писмо, а те правеха автостоп просто и посред нощ ги намерих. В Испания тогава нямаше и толкова движение, нали и просто ги закарах до Мадрид и това беше.  И тя ме разпозна един ден.  И се обади. Светът е наистина малък и с някакви неочаквани моменти.

– Как във вашето семейство избирате половинките си? На какво държите, за да допуснете някого в семейството. Маргарита, например, не е със синя кръв. Вие страхували ли сте се, че другите няма да я приемат, че по някакъв начин може да се държат високомерно с нея?

– Не. Знаете ли, това са неща, които може би са били така на линия в началото на XX век още. Но тогава, от моето поколение надолу, вече браковете бяха почти всички с не от синя кръв понеже сме живели в нормални обстоятелства и в университети и друго, нали. Докато на времето, когато всеки е учел у дома си и само се е срещал или виждал с роднини е било по-друго.  Не че има някакви правила или дадени семейства. Има дори това вписано в семейните закони, че трябва да са равностойни и от други кралски семейства. Но вече това, както виждате, ако погледнете сега, цялата палитра на европейските монархии няма подобна забрана.

– Да. Завръщането ви през 1996 г. през погледа на съпругата ви?

– Тя остана изцяло изненадана. Колкото и да е следяла, каквото виждаше в Мадрид, нали, как съм живял и колко съм работел винаги и от време на време тя ще влезе в кабинета и виждаше какво беше напрежението, всичко нали. Но не очакваше тя. От 1989 г. усети1 че имаше, нали, ръст на посетители от България, които преди само виждахме бежанци или българите, които са живели навън от край време. Така че тя не очакваше, а и аз в това число не очаквах, но за нея беше още по-голяма изненадата да види какво беше това посрещане.