Самозапалил се мъж зове: Не посягайте към този мъчителен начин на протест

Колкото и отчаяни да са хората, да не посягат към този мъчителен начин на протест. Това призова в първото си телевизионно интервю Димитър Димитров - мъжът, който се самозапали пред Президентството миналия месец. Неговият апел е да се спре пренебрежителното отношение към цяло едно поколение.

52-годишният Димитър избра огъня като изход. Направи го публично. Горя като факла пред президентството. Гардове от НСО с подръчен пожарогасител му дадоха шанс. Дни наред Димитър беше между живота и смъртта. След комата и поредица от операции, 52-годишният ковач се завърна към живота. И иска да продължи - със спомена от непоносимата болка, белезите по тялото и най-вече - с поуките. По-убеден от всякога. И щастлив, че диша и живее.

Как се чувствате?

Чувствам се като оздравяващ, като минал през огъня. След като 4-5 дни съм бил в безсъзнание, след опита за самозапалване. Искам да благодаря на лекарите и на хората, които са ме загасили, че съм жив, че ми дадоха отново живот. Да се извиня на семейството и близките ми за грижите, които съм им създал, защото няколко дни бях нито жив, нито мъртъв. Искам никой да не преживява това. Апелирам към всички хора, колкото и да са затруденни, да не посягат към този мъчителен начин на портест. Това е може би най-жестокият начин.

Защо избрахте именно най-мъчителния начин?

Защото това беше начин, който за добро или лошо стана актуален, хората да изявят своя протест. За съжаление, разбрах, че други не са оцелели, изразявам съболезнования...

На вас са ви повлияли предходните самозапалвания?

Не точно. Може би се окуражих от тях.

Каква беше каузата ви?

Моята идея не беше нито политическа, нито битова, по-скоро социална. От доста навреме, навлизайки в 50-те, виждам как моите връстници остават без работа, без средства, загубиха дом, имущество с ипотеки и заложни къщи, за да могат да оцеляват. Много хора посегнаха на живота си... имат още много години по пенсия, а нямат идея как ще бъде.

И вие ли сте сред тях?

Не бих казал. Малко съм се подсигурил. Имам машини, умения, наследил съм доста декари с лоза, овощни насаждения.

Коя беше капката, която преля чашата?

Не знам... може би обесването на моя комшия, мой връстник. Имаше доста такива неща, чувствах се пренапрегнат. Комплексни бяха причините. Малко преди това бях излязъл от Трета градска болница, имам проблеми със сърцето последните години. Даже бях подал документи за комисия по ТЕЛК. Малко ме изнервяше факта, че здравословното ми състояние не ми позволяваше да взимам по-тежки поръчки.

Лесно ли е човек да вземе решението и да постави точката, край на всичко завинаги?

Аз съм решителен човек и взимам много лесно решенията.

Колко време обмисляхте тази идея - да сложите край на живота си?

Вечерта я реших, даже я написах във фейсбук. На мнозина им се стори като шега, сутринта беше денят, в който президентът трябваше да даде мандат на новото правителство. Мислех, че по този начин ще светна на хората, ще им дам светлина да мислят правилно за изборите.

Какво се случи, когато светна около вас, когато лумнаха пламъците?

Изгубих съзнание. Чувствах страхотна болка в гърлото и гърдите, ръцете, лицето. Хората започнаха да викат, гасяха ме. После се събудих в клиниката.

Благодарение на щастливата случайност, че е имало гардове на НСО наблизо, вие сте оцелял. Те са ви загасили.

Предполагам, че това е важен фактор, защото са професионалисти, не са били случайни минувачи.

Какво се случи там?

Нищо не си мислех. Спомням си, че докато ме гасяха, им казвах да ме оставят да умра. Не исках да ме гасят. Болката беше много силна, по-силна болка от изгарянето едва ли има.

Смятате ли, че това е начинът?

Не, определено сега не смятам. И тогава не съм би напълно убеден. Не съветвам никого да опитва този начин. Всеки гледа с насмешка след това. Това не е най-доброто решение. Но нашата система не се вслушва в проблемите на хората. Не ми се говори, защото бих обидил разни сектори. За куп други неща се вслушват. Проблемите на българина са бедността, невъзможноста да си плаща сметките, невъзможността да си купи най-необходимите неща за храна, за никакви развлечения... невъзможността да се чувства човек. Българинът живее днес за утре.

Описвате себе си.

Не, гледам около себе си.

А вас какво ви подтикна да изберете смъртта?

Искам да помогна на връстниците си, обществото да погледне на проблемите на хората до пенсия. Аз имам перфектно семейство, красива дъщеря, втора съпруга (първата ми почина), имам внук. Нямам причина.

А кому е нужна тази саможертва?

Определено не смятам, че е нужна някому. Но смятам, че по този начин, като гледам новини много неща се размърдаха, говори се за хората над 50-годишна възраст.

Друг път минавала ли ви е идеята за край?

Никога, прекалено много обичам живота. Вечерта го реших, сутринта го направих. Зов за помощ към една възрастова група, на която никой не гледа сериозно. Какво да работят? Няма предприятия, няма заводи...

Вие също не сте имали работа. Трудно ли живеехте?

Винаги съм си намирал работа - малко дърводелство, като няма ковано желязо. Работилницата ми беше затворена по куп причини - един съсед беше пуснал жалба, че му е шумна. Общината постави условия за отстояние от 50 м. От съседа, на 10 дка двора... А той беше присвоил част от двора ми.

Когато огънят лупма, осъзнавахте ли, че това наистина може да бъде краят?

Да, осъзнавах го.

Инстинктът за самосъхранение?

Беше късно. Бензинът гори по-бързо от мисълта.
Нямате представа колко бързо става всичко. Помня, че извиках „Не ме гасете, искам да умра”. Просто си бях наумил, не съм мислел, че ще си правя шега.

Каква беше първата ви мисъл, когато излязохте от комата?

Първо видях дъщеря ми.

Какъв урок си взехте?

Човек се учи цял живот. Имам чувството, че все още не съм си взел урока. Просто съвет бих дал на хората – да не се отчайват. Но как да не се отчайват, като няма нищо радващо, нищо обнадеждаващо. Може би новата власт ще им даде шанс.

Но не краят е решението, нали така?

Не, не, след края има тъмнина. Това е смърт. Някой казват, че се вижда светлина. Нищо не се вижда.

Щастлив ли сте, че отново дишате?

Да, даже много. С непърпение чакам да си отива да си правя лозите, имам техника на селото, по цяло лято карам там, на бега на Дунава. Чудесно си живея. Големият град започна да ме уморява – много конфликти, напрежение...

Какво бихте искали да кажете на обществото?

Хората да бъдат човечни. Да бъдат добри един към друг, да се усмихват. Моят апел е да се погледне на 50-годишните.
Връстниците ми са отхвърлени, с подигравка се отнасят към тях. Виждал съм на обектите, където търсят работа. Обръщението към тях е „ какво искаш, бе, старче”. Подигравателно го гонят. Човекът си тръгва натъжен. Или ако го вземат на работа, мъкне тухли и вместо обещаните 20 лева му подмятат 5 лева и го гонят. Новобогаташите се самозабравиха. Самоубийството не е начин за доказване на идея, трябва да се вслушват в зова на хората, на самите думи да се обръща внимание, не само при протести, самозапалване, обесване.

Вие сте от малцината, които оцеляха след самозапалване...

Не е гордост това. Какво да се прави – съдба. Като ковач съм правил 15 кръста на много църкви и параклиси.

А вярващ ли сте?

Да.

Самоубийството е грях.

Знам, човек греши докато е жив.

Защо плачете? Какво ви натъжи?

Че ако не се бях върнал от онзи свят, много хора щяха да загубят от липсата ми. Никой нямаше да спечели. В един момент човек разбира, че е важен, че има място в този свят.