Точно като зимата, идва и старостта. Тя носи тъга, но и спокойствие, и мъдрост. Те са дарове на времето.
За своята зима и дарове споделя баба Димитринка. Тя е на 84 години. Живее в село Косово, Родопско. Там нанизани се редят много красиви къщи. Къщи, не домове, защото хора няма. Зимата ги е стигнала. Баба Димитра е сред последните пет жители там. Само пет.
„Не се предавам. Имам дух. Аз съм стара. Не, не съм стара. Не. Може да съм грозна, набръчкана, но в сърцето имам място за всички. И за врага имам място“, казва тя.
„От нищо не ме е страх. Абсолютно, абсолютно от нищо. Преди три години лежах от инсулт. Тя смъртта не е страшна. Страшно е болките, които имаш – наказанието. Старостта е наказание, изпитание – колко можеш да издържиш. От живота си съм много доволна, много. От нищо не съм била лишена. Син и дъщеря, трима внука имам. Най-щастливата баба съм“.
За щастието тя казва: „Щастието знаеш ли какво е? Да си обичан, да си уважаван. За мен е това щастието“.
А за страховете и болките – не тези физическите, другите: „Боли ме да гледам, че плачат стари хора. Това ми е много болно, ама много болно. Да плачат от децата си… Е, кажете ми за какво е това – нали са се стремили, за да те изгледат, за да станеш човек“.
„Животът е много, много дяволски. А сега нашите големци, дето ги избираме… Дошло е време да не гласуваме, да не избираме. Който може да върви в прав път – те го мачкат. И който може и иска да ръководи – те го мачкат, не му дават да прогресира. Докога ще измъчват хората? И докога ще пъдят младия народ да бяга в други държави. Най-кадърният народ, най-... как вече нямам думи да кажа. Защо така ги принудиха да вземат цветовете?“
А в болни времена полезни са бабините съвети. „Бъди тази, която си. И няма няма да се предаваш, никога. И като тръгнеш от вкъщи, като излизаш от вкъщи, ще излезеш. Една усмивка, един поглед купува и продава. Защо ще ме знаят, че нещо ми е било? Каквото ми е било, било е докато изляза от вратата. Като изляза – край! Я съм го затворила вкъщи. Когато се върна, ако иска, да ме чака. Никой не е длъжен да гледа сърдити, отчаяни – няма да ти помогнат, ще ти се радват. Добре ли съм? Добре съм! “.
„И затова прецени си и приятелите. Знаеш ли? Аз си знам, макар и на стари години, кои ми са и кои не ми са. Повечето ти мислят злото и когато викаш, че ти е лошо, викат – нека! Лошото е у болницата, от болницата навън няма лошо“.
Това знае баба Димитра, с времето успяла да трансформира своите страдания в любов.
„От всичкото, пак казвам, това е най-важното – да не мразиш, да не гониш карез (омраза, бел. ред.) и да не завиждаш. Ако можеш на някой – помогни“.
