Социалното изключване

Когато гледаме социологическите проучвания, рядко обръщаме внимание на последната графа. На тази, в която пише „аз няма да гласувам”. И в която, за съжаление, попадат все повече българи.

Според едно от последните изследвания, посветено на предстоящите парламентарни избори, вече 37,7% от българите не намират за кого да гласуват. Тоест – четири от всеки десет човека са толкова обезкуражени от живота, който водят и от сигналите, излъчвани от политическите партии, че не вярват във вероятността нещо да зависи от тях. Не вярват, че могат да променят или да „бият” системата. И твърдо са решили просто да се въздържат. Да се самоизключат социално.

Дори да приемем, че цифрата е завишена и процентът не е чак толкова голям, фактът е безспорен - все повече българи открито заявяват, че няма да отидат до урните.

Причините, които изтъкват, са различни. Едни искат да бойкотират изборите. Други – да спестят държавната субсидия, която техният глас би осигурил на някоя от политическите партии (в размер на 12 лева годишно или по 1 лев месечно). Трети искат да накажат политиците и партиите. А четвърти – просто не намират за кого да гласуват.

Не може да не сте забелязали, че все по-често и отчетливо се чуват гласове от типа „аз съм десен избирател без политическо представителство”. Защото десницата се разпадна на хиляди парчета, които не могат да намерят път едно към друго и в резултат на това има опасност дори да не попаднат в парламента.

Трагедията в ляво също е голяма. Въпреки че имаше четири години да излъска имиджа в опозиция, все по-малко хора припознават и БСП като автентична лява партия. Столетницата е толкова антипатична на избирателите и така нехаресвана, че за пръв път в историята ни не сработи дори принципът на махалото. Тоест - колкото и отвратени да бяха хората от властта, те не пожелаха Сергей Станишев да ги управлява отново. Слава богу, той ги разбра добре. И обеща поне да не се опитва да стане министър председател. Затова Пламен Орешарски ще го играе нещо като сурогатна майка – хем ще трябва да понесе номинацията за премиер, хем ще трябва да се примири, че от него нищо няма да зависи.

В резултат на този политически и идеен вакуум, в който живеем, отново започнаха да избуяват националистическите и екзотичните формации. Образувания, които не са много сигурни какво искат и как биха могли да го постигнат, но настояват да го получат веднага.

Изобщо – ситуацията драматично се доближава до пълен политически, идеен, партиен и институционален разпад.

Партиите са мразени, идеите им са мъртви, а институциите или ги няма, или функционират на полусъединител, в условията на „служебен” режим.

Лошото е, че ако продължаваме да се въртим в тази спирала, скоро изход от политическата криза не се очертава. Защото дори да приемем, че конкретно нашите 70 партии не стават за нищо, по-добра трансмисия за волята на избирателя не е измислена.

Нещо повече - според Конституцията, (чл.11,ал.3) „партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите”. Всъщност, това е и единственият законен и допустим начин за участието на хората в управлението на държавата. Дори да не ни харесва.

Въпросът е, че за да възстановим политическия мир в сърцата си и институционалната хармония в държавата, партиите очевидно трябва да се променят. Да искат от нас по-малко и да се научат да дават повече – надежда, решения, идеи, политическа стабилност.

Иначе хората ще продължават да живеят в собствения си ад. Където електоратът не просто се топи. Той направо изгаря.