Село Добровница около пет часа следобед във вторник. Наводнени мазета, дворове и улици. Помпи за отводняване се борят с придошлата вода. Хората се суетят около домовете си и се тревожат какво ще им остане, след като водата се отдръпне. Не липсват псувни, клетви и закани срещу кмета, фирмата, изградила част от канализацията, и дежурния виновен – държавата.
Отговорните са посочени, но за поемане на лична вина и дума не може да става.
За щастие, не е пострадало цялото село, само част от къщите. Обикаляш улиците и се натъкваш на две ябълкови дървета. Клоните едва понасят узрелите ябълки, а по земята е пълно с паднали плодове.
Около тях дъщеря на жена от селото я агитира да я вземе с нея в Пловдив за една вечер. Жената е твърдо против. Какво ще стане с къщата, на кого ще я остави? Тя отказва да отиде където и да било.
Докато се разправят, си откъсват по една ябълка. Хубави плодове, вкусни, сочни и блестящи от капчиците вода по тях. Постепенно разговорът се измества от наводнението към двете необрани ябълки. „Много са вкусни и хубави”, казва бабата. Следва един простичък въпрос. „Защо не ги оберете, те струват пари и са чудесни?”. Възрастната жена, напълно спокойно, отговаря, че няма кой да свърши тази работа. Така ще си изгният...
Тръгваш си и си мислиш за ябълките, за отношението към всичко около нас и за онези виновните, каквито ние никога не сме.