Изказването на лидера на британската партия за независимост Найджъл Фараж, че ако беше българин, веднага, щеше да си стегне багажа за Острова, безспорно е проява на нетолерантност и демонстрация на предразсъдъци. Причините за острата му реакция се крият в това, че по думите му България е в ужасно състояние, съдебната система не е независима, а мафията реално ръководи икономиката.
Фараж заяви в национален ефир, че средната работна заплата в България е 200 евро. Според Националния статистически институт правилната цифра е 754 лева. Политикът обърка и средната месечна пенсия у нас – вместо реалните 138 евро заяви, че пенсионерите взимат средно по 100 евро. Според него почти 50% от българите живеят на прага на бедността, но вярната статистика показва около 27%. Безспорно Фараж греши в данните, умишлено или не. Демонстрацията на дезинформация не му прави чест. За частта с мафията и съдебната система обаче никой не може да му каже „копче”. Те пък британците са цъфнали и вързали, ще си кажете.
Ние, българите, обаче като че ли повече се засегнахме от факта, че той не ни иска в страната си. Ние, които сме известни с гостоприемността и трудолюбието си, сме нежелани от някакъв костюмар, който отгоре на всичкото носи фамилията, която на български значи вид лопата за боклук. Побързахме да му се разсърдим, заклеймим и пропуснахме да се запитаме защо каза онова, което каза и дали няма и доза истина в думите му. Директно отписахме възможността да му покажем, че греши.
Казвам „ние”, защото Фараж съди за всички българи (и румънци) по определена част от тях. Редно е да отвърна със същото и да се съсредоточа върху т.нар. маси. Чудя се дали, ако вместо „българи”, Фараж беше казал „румънци”, щяхме да му обърнем чак такова внимание. За него обаче вероятно е все едно.
Обиди ни нетолерантността на далечния костюмар Фараж, който не ни познава, но ни съди и пъди. Ние обаче имаме навика да твърдим, че ВСИЧКИ роми не си плащат сметките, крадат, не работят, миришат лошо и лъжат „като цигани”. Не пращат и децата си на училище, но ако нашите деца имат ромче в класа, непременно го предупреждаваме да страни от него. Делим се на цигани и българи, макар в личните ни документи да пише едно и също гражданство.
Ние смятаме, че напливът от сирийски бежанци у нас е опасен, въпреки че в други страни (като Йордания) той е далеч по-осезаем. Ние не искаме наркокомуни близо до домовете си, защото наркоманите са измет, а не болни хора. Те сами са избрали да се друсат. Дали са го направили с идеята, че ще станат зависими, не ни интересува. Стига да не са нашите деца, само дано не са! Докато кметът на Рейкявик излезе на гей парад със съгражданите си, бившият кмет на София се похвали, че в управляваната от него партия ГЕРБ се състои от мъже, които харесват жени, и от жените, които харесват мъже. Нямаме политик, който да е признал, че е хомосексуалист. Пази Боже! Докато кандидат за президент на Чехия е татуиран от главата до петите, нашето президентство, заето с интеграция под формата на мангали.пдф, не би и помислило да „приюти” такъв човек. Ние не можем да простим на турците събития от преди повече от век и все още мразим потомците им. Спасили сме евреите, но сме опитали да променим имената на турците и сме сложили на всичко това етикета „възродителен”. Не ние, а политиците по онова време, но кой освен нас прави разликата всъщност?
Колкото и да не искаме да признаем или, по-лошо, да се гордеем с предразсъдъците си, и те, наравно с киселото мляко, розовото масло, трудолюбието, гостоприемството, плоския данък и не знам още какво, ни „славят” по света. И това работи в полза на хора като Найджъл Фараж.
Неговият панически страх от наплив на българи и румънци болезнено много прилича (с оглед на разликата в мащаба, разбира се) на един друг страх, дори фобия, наблюдавана по нашите географски ширини. Родена съм в град в най-бедния район на страната. Злите езици дори говорят, че съм от село на 18 км от него, защото след раждането ми там съм прекарала около 1 година. Дойдох да уча и работя в София, защото нямаше къде другаде да се занимавам с това, което искам. Другият вариант беше Велико Търново, но там по онова време нямаше специалност „журналистика”. А регионалната журналистика е нещо много тъжно, казваше мой преподавател. Приеха ме на 4-о място в СУ, преди мен бяха 2 момчета от Ловеч и Габрово и момиче от Ботевград. Това не е важно, защото после го позакъсахме с изпитите, защото решихме, че трябва да работим. Все пак ние или родителите ни плащаха наем. Първоначално започнахме в университетски медии срещу двуцифрен месечен хонорар и с голям ентусиазъм. Така е честно, а и помагаш един вид.
През последните 6 години откакто живея в столицата, все се намира някой да ми обясни как ние от провинцията само пречим тук. Запълваме работни места, квоти в университета, жилища, цапаме, сеем диалекта и селянията си. Накратко - заемаме място, отредено на някой друг. Този другият може и да не е по-добър, но то му се полага по право. Преподавател от университета наскоро ме попита защо не съм си останала в родния град. Ей, така от любопитство. Беше му много важно да знае дали родителите ми са от града или от околните села. Сигурно е важно, не разбрах. Имала съм колеги, които са столичани, но не знаеха къде е Народният театър и други, за които БИАД е основен ориентир в София. Имаше и такива, на които съм се възхищавала.
Вярвам, че голяма част от българите са толерантни, освободени, умни и интелигентни хора. Убедена съм, че е така. Отказвам да слагам хората, каквито и да са те, под общ знаменател. Знам също, че има и друга част българи, заради които страховете на г-н Фараж са съвсем оправдани, колкото и да ни е обидно. Вярвам също, че личната борба с предразсъдъците е начинът да се преборят и стереотипите. На Найджъл Фараж му е пределно ясно, че не сме толкова лоши. Само че той залага на стратегията, че пазейки избирателите си от нашественици, печели дивиденти. Сигурно е клиширано, но сами на себе си ако докажем, че не сме такива, за каквито ни смятат, и останалите ще го проумеят. Само че това е хем лична кауза, хем колективен труд. Защото колкото и да му куца статистиката на Фараж, е прав, че в България мафията си има държава, а корупцията се шири от най-ниските обществени слоеве до най-високите етажи на властта.
Да си широко скроен е продукт на много фина „кройка”. Всички ние трябва доста да си „оплетем” кошницата, за да заслужим уважението на Европа, защото явно политиците ни не работят за нас в тази посока. Нека не се ядосваме на Найджъл Фараж и да го оставим да си лее неверните „факти” за българи и румънци. Далеч по-полезно ще е думите му да ни амбицират и да го опровергаем в наша си, лична битка, независимо дали ще го направим в България, във Великобритания или някъде другаде в чужбина. Фараж надявам се знае, че хората са различни. Ако всички ние го проумеем, няма повече да ни слагат в „кюпа”. Предразсъдъците ни са само една може би малка, но ключова част от нещата, с които трябва да се справим и да превъзмогнем.
Преди време в лондонското метро цветнокож младеж ме погледна много обидено, защото казах „негър” на чист български. Явно е разбрал какво имам предвид, макар да не визирах него. Други цветнокожи младежи пък едва не свалили кецовете от краката на мой приятел в Брюксел. Какво да ги правиш – чернилки. Такива са си.
