В голямата зала на Софийската филхармония предстои голям концерт. Винаги при подобни концерти в Зала „България” витае особена атмосфера на очакване. Големите концерти са не просто подарък за любителите на класическата музика, но и за нашата култура като цяло.
Малко встрани в камерната зала също ще има концерт. Малката зала не е натоварена с тържественост, но това не я прави по-малко важна част от тази музикална институция. Концертът, които предстои, ще поднесе на почитателите разходка във времето на Средновековието и Ренесанса.
Музикантите и певците заемат местата си и концертът започва. Впечатление правят двама от изпълнителите - сопраното Миглена Павлова и тенорът Ивайло Донков. Двамата пристъпват внимателно и си помагат. Помага им и другият певец Янко Маринов. Причината да се нуждаят от подкрепа и помощ е, че Миглена и Ивайло са сред хората със зрителни проблеми. Това най-вече се отнася за Ивайло, който на практика е напълно лишен от зрение.
Човек не може да не се загледа в Миглена и Ивайло, поне до момента, в които те и оркестърът пренесат зрителите в отдавна отминали епохи. Изпълненията следват едно след друго и тогава всички - изпълнители и аудитория, са в плен на музиката и емоцията, с която това изкуство дарява.
Няма никакво значение кой и как ни я поднася. Впечатление на моменти прави трескавият начин, по който Ивайло движи ръката си по Брайловите текстове на песните, които изпълнява. Може би това прави впечатление на по-наблюдателните като мен, които снимат.
Както ми казва по-късно Ивайло, времето за подготовка е било малко и затова не сваля ръка от текстовете. При камерните изпълнения вероятно е по-лесно.
Как ли е, когато си част от цял хор? Задавам си този въпрос, когато наблюдавам репетиция на седващия ден и на голямата сцена са десетки музиканти и хористи, а пред тях - диригент? Ивайло не вижда знаците на диригена. По негови думи, там е максимално съсредоточен. Човек трябва да наблюдава всичко това, за да се замисли колко е трудно на хора като Ивайло не просто да пеят, а да преодоляват това, че са лишени от зрителна сетивност.
Горе на сцената, докато снимам огромния оркестър, за миг затварям очи. На практика губя всякаква ориентация и остава само музиката. Затова след това не се стърпявам и задавам въпрос на Йвайло - какво е за него музиката около него и какво възпроизвежда в негоното съзнание? Той се замисля и ми казва, че за него тя е всичко, което окото не може да види и желание да живее в един по-красив и справедлив свят.
Повече за Ивайло Донков вижте във видеото:
