Албум събра непоказани снимки от личния архив на царското семейство и историята на фамилията, но какво разказват свидетелите на времето?
Мария Луиза Българска всяка година идва в България, но рядко застава пред камерите. Спомените ѝ за царското семейство и за някои премълчани истини – с нея се срещнаха репортерът на bTV Кристина Баксанова и операторът Борис Пинтев.
– Ваше Височество, ние се намираме в кабинета на Вашия баща. Като деца имахте ли право да влизате тук?
– О, да. разбира се. Но той беше винаги зает и ние не влизахме просто така, когато ни хрумне. Виждахме го сутрин на закуска. Винаги пиеше липов чай. Казвахме „Добро утро!” и после ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а той тръгваше по работа – в София или тук.
Винаги когато идваше да ни види, беше голяма радост. Чакахме го, а той ни водеше на разходки. Имахме много екскурзии през лятото, в планината особено. За нас беше голяма радост да ходим по езерата, да ловим пъстърви и да спим на палатки. Това за децата да не спят в кревати и нещо много важно.
– Излезе албум с историята и снимки от личния архив на семейството. Коя снимка Ви е най-скъпа и коя липсва в албума?
– Думата „най” и брат ми и аз не я обичаме. Няма „най”. Но снимките са много хубави. Има чудесни снимки на дядо ми с четирите деца. Ние ги наричаме „четирите сирачета”. Баща ми бил на шест години, когато се спомина майка му. Другите бяха още по-малки. Дядо беше много строг с тях.
– Тази строгост предаде ли се в семейството?
– И майка ми беше много строга с нас. След като се спомина баща ми, тя каза: „Аз съм сега и баща, и майка”. Аз ѝ благодаря всеки ден, че направи хора от Симеон и от мен. Но не ѝ беше лесно. Човек не трябва да забравя на колко години беше тогава – млада, войната, ужасиите и никога не я видях да плаче. Дори когато баща ми се спомина и ни заведоха, за да се помолим – никога. Имаше една страшна воля и вяра.
– Все още има тайни около смъртта на Вашия баща? Кой се страхува от истината?
– Защото няма отговор. Може да се търси навсякъде. Има много теории, гадания, измислици, но засега за жалост нищо не излезе наяве. Човек започва да елиминира: не са германците, защото макар че той се опъна на Хитлер и беше единственият човек – не казвам цар или президент, а човек и му каза: „Не изпращам българските войски на Източния фронт и не си давам евреите!” Никой друг не го направи. Това се крие разбира се, но и това ще излезе. Значи, не са германците, англичаните нямаха смисъл да го убият, защото баща ми опитваше да направи завой на Запад. Единственото, което може да се каже, че е от Изток. И аз съм убедена в това.
Идвам тук от 1990 година и съм питала президенти и други хора: „Знаете ли нещо?” –„ Не.” „Знаете ли, кой разкопа баща ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от мълчание. Брат ми като беше премиер и той не успя да научи какво направиха с тялото на баща ми. Това е нещо доста отвратително. Всеки има право да отиде на гроба на баща си или на майка си. Затова, когато майка ми почина, аз казах – „Дума да не става, да я погребат в България! Пак да направят такава гавра – Благодаря!”
– Може ли да прости човек?
– Като християнин трябва да прощава, но няма нужда да забравя. Аз винаги казвам, че тези нещастните войници, които изкопаха баща ми – аз не им връзвам кусур, защото те бяха под заповед. Какво да правят?! Сега, които са дали заповедта – това е друг въпрос…Това са едни тайни, които някой ден ще излезнат. Знаете, че нищо не остава скрито.
– Какво се случи с Вашия чичо – принц Кирил?
– Чичо Кирил него го помня много добре. Особено след като баща ми почина. Той се зае да се грижи за нас. Ние много го обичахме.
– Като го осъдиха на смърт, ние бяхме тук във Врана, и го чухме по радиото и се разплакахме. Мама искаше да отиде да го види, да му заведе католически свещеник, но ѝ казаха: „Не може!” Няколко часа по-късно го убиха. Това не беше лесно за мама. След това дойдоха да ѝ изкажат съболезнования от правителството, че бяха убили девера ѝ.
На другите гробища има една плоча, където се знае, че е чичо ми Кирил и другите, които бяха разстреляни. То е една яма, където са всички вътре. Знае се, че ямата е някъде там. Дали е точно под този мавзолей или паметник – това не се знае. Никой не помни точно къде е. Но така е.
– А Вашата леля Евдокия? Какво разказваше тя?
– Тя беше голям човек. Тя беше много близка до баща ми. Тя много се чувстваше българка. Често я посещавах в Германия. Тя дойде веднъж да ни види и в Канада.
И тя прекара мъчни години тук като я затвориха – от един затвор в друг. Ужасно, ужасно. Тя беше на 40 и няколко годни тогава. Не говореше за тези неща много, защото беше много тежко. Тя научи по високоговорителите, че са осъдили брат ѝ на смърт. Горката. И после идваше да ни вижда с охрана. Не я пускаха никъде. Накрая беше под домашен арест в къщата си. Наблизо имаше един склад, който се взриви. Нейните пазачи се уплашили от снарядите и отишли в мазето. Питали я: „Не Ви ли е страх?”. Леля ми казала: „Не. Аз знам къде отивам като умра, а вие?!”. Беше чудесен човек. Никога не показа страх. До края на живота си милееше за България. Имаше постоянно една саксия със здравец на своя прозорец.
– Дворецът „Врана” през последните години отново връща блясъка си. Тук вече е голяма част от колекцията на царското семейство. Какво ще бъде ролята му?
– Музеят лека-полека ще се отвори и за публиката. Поне хората да помнят, че е имало нещо. Много неща се изтриват нарочно от миналото. Учебниците са бели. Понякога кажат – Борис, цар Борис да не кажат… И годините на комунизма ги няма в днешните учебници. Децата не знаят какво е било. Много е важно хората да знаят какво е било, за да не правят грешки в бъдещето. Но това ще продължи още във времето.
