Mиналата седмица Иво Иванов разказа за безразборното използване на болкоуспокояващи в Съединените щати и последствията от това. Иво директно назова и силата на фармацевтичното лоби, произвеждащо определени препарати. Отзвукът беше огромен.

Днес Иво продължава да пътува, за да ни срещне с един хероинов наркоман, за когото първата стъпка са именно болкоуспокояващите. В момента 24-годишният Маркъс живее с родителите си в Нешвил, щата Тенеси.

Ето и целия разговор с него:

 – Маркъс, ти израсна пред очите ми - аз те познавам още от съвсем малък. И това, което не мога да си обясня, е как така откри наркотиците. Каква беше входната врата към дрогата в твоя случай?

 – Моята първа среща със сериозните наркотици беше на 17-годишна вазраст, когато след спортна контузия се наложи операция на кутрето ми. Тогава ми дадоха срещу болка „Оксикодон”, което е…

 –  Опиат…

 – Да, опиат. Помня как го смесих с алкохол преди едно тържество в училище. Тогава се озовах в болницата с 0,24 съдържание на алкохол в кръвта. Това впоследствие ме доведе до сериозни наркотици – хероин, интравенозни игли и т.н. В моя случай като че ли наркотиците никога не ми стигаха. Тук за хора като мен казват, че една доза е твърде много, а хиляда не са достатъчно.

На западния бряг, където живеех, беше разпространен така нареченият черно-катранен хероин. А на източния бряг е популярен хероинът, наречен „китайско бяло”. И напоследък започнаха да ни продават хероин, който ни беше представен като „китайско бяло”. Беше странно, че се появи на западния бряг, но впоследствие открихме, че това всъщност е било „Фентанил”. Какво се случва с тази дрога? Биеш инжекцията и заспиваш много дълбоко. Като се събудиш, си казваш: Това не е нормално. Защото обикновено, като вземеш хероин, все пак си донякъде функционален, можеш дори да вършиш някаква работа, за да си набавиш следващата доза, но с фентанила просто лежиш цяла седмица и почти не си в състояние да се помръднеш.

Преживяването, когато взимам хероин, може да бъде описано по следния начин: ако знам, че краят на света ще настъпи точно сега, аз ще си кажа, че не ме интересува. Ще мисля за това на следващия ден, нищо че следващ ден няма да има. Може да живееш зад някоя боклукчийска кофа и въпреки това да се чувстваш сякаш си в „Дисниленд”. Просто получаваш усещане за такава еуфория, че преставаш да усещаш всичко друго.

 – Теми е майката на Маркъс, Марк е неговият баща, познаваме се от цяла вечност. Вие сте от огромно значение за възстановяването на Маркъс. Направихте всичко възможно, записахте го във всяка възможна терапия. На практика опитахте всичко, за да му помогнете.

 Теми: Наистина опитахме какво ли не, но нищо не помагаше. Като родители се отчаяхме, защото разбрахме, че ще изгубим сина си. След поредната криза дори един лекар дойде при мен в стаята за реанимация в болницата и ми каза: „Госпожо,  вие трябва да купите „Наркан”, защото шансът вашият син да умре от свръхдоза е много голям. Това е сериозна болест. Ние всъщност имаме късмет. Маркус има голям късмет. Вярно е, той има трайни медицински поражения. Преживя дори инфаркт на миокарда в следствие на употребата на наркотици. Но въпреки това има късмет. Не всеки е с такъв късмет.

Марк се обръща към Маркъс: Колко пъти ти се случвало да получиш свръхдоза?

Маркъс: Много пъти, прекалено много, повече, отколкото мога да изборя на пръстите на ръцете си.

 – Маркъс, ти не си употребявал никакви наркотици вече девет месеца и това е изключително. Какво според теб обаче се крие в бъдещето? Усещаш ли от време на време вътрешен натиск да започнеш да взимаш наркотици отново?

 – Аз просто ще се опитам да оцелея днес. Такава е ситуацията. Ако успея да преживея днешния ден, може би ще има надежда и за утрешния, но не мога да направя някакво обещание, че няма да взема наркотик до края на живота си.  Не мога дори да обещая за до края на тази седмица. Мога просто да кажа, че най-важното нещо за мен е да имам сили да протегна ръка за помощ.

Теми: На мен, честно казано, Иво, ми се налага всеки ден да се самоубеждавам, че не сънувам. Когато Маркъс се обади и каза, че иска да се върне у дома и да откаже наркотиците, аз не му повярвах. Бях го чувала толкова много пъти преди това и всеки път се проваляше. И това, което накрая проумях, е, че дори днес Маркъс е пристрастен. И аз като родител се радвам на всеки божи ден без наркотици, защото знам, че във всеки един момент нещо може да натисне наркоспусъка в него и той да реши, че може да пробва още поне една доза и така ще се върне пак там, откъдето го изтръгнахме.

Маркъс: Никога не съм знаел в каква религия да вярвам. Когато растях, не знаех дали имам някаква вяра. Някаква личност на небето някак си не се вписва в моите разбирания, но може би това е, което ме кара да вярвам в 12-степенната терапия. Тя е висше присъствие, създадено на базата на твоите вътрешни убеждения, нещо по-голямо от теб, в което човек може да повярва. Аз открих това присъствие в себе си и протегнах ръка към него.  Може би е някаква енергия, която тече в мен. Аз я усещам и когато се протегна към нея, аз осъзнавам, че не съм самичък в тази битка. Това не е нещо, което мога да спечеля сам. Тя е мъчителна. Тя е най-тежкото нещо, което съм правил в свия живот. Битката е мъчителна, но нейните плодове са изумителни.