Единни (само) в отчаянието

Логическите парадокси, които е способна да генерира българската политическа действителност през последните 20+ години, са достойни за собствена поддисциплина в съвременните социални науки. Съвсем сериозно го смятам.

От казуса в началото на века, когато страната имаше за президент бивш комунист и за премиер бивш цар, до актуалната ситуация, в която политическа партия създаде прецедент официално да е първата в новата история на България, да спечели два парламентарни вота подред, и това положение да не я урежда ....

У нас сме способни на всичко!

Без съмнение обаче това, което можем най-добре, е сами да си разваляме работата.

„Една птичка пролет не прави – Една крастава овца, цяло стадо окрастява”

Аз лично винаги съм се чудел на този парадокс в българската култура и характер – ако трябва да направим нещо, за да сторим лошо, и един ще стигне, но за добро ... едва ли!

Преди над десетилетие, когато за първи път четох труда на покойния вече професор Марко Семов „Българска народопсихология”, най-силно впечатление ми беше направил анализът на поговорката „На гол тумбак чифте пищови” – или еволюцията на ценностната ни система от

Освобождението до наши дни

Как последните две десетилетия „фасонът” и „етикетчето” се превърнаха в единствения стимул за българина да работи за собствен интерес?

Без значение на кое ниво от социалната стълбица се намира.

Разбирайте, освен за имиджа – как го виждат комшиите (от съседната улица, не по-далече) - съвременният българин няма да се мръдне особено. Няма ли кой да го гледа, няма и да има реакция!

Ситуацията трябва да е в пълна безизходица, ножът - в кокала, конят в реката или какъвто евфемизъм предпочитате, за да се мръдне онзи, когото Алеко е нарекъл по инициалите на дисагите му - BG – Бай Ганя!

Дразня, да! Това и искам.

Защото въпросът, който ме измъчва е: Ние, българите, наистина ли сме неспособни да сме мислещи хора – „сапиенси”, ако ме разбирате!?

Възможно ли е инстинктите ни за самосъхранение да са с продължителност повече от две седмици!?

Възможно ли е общата ни памет наистина да съществува и да не страда от постоянна алкохолна амнезия!?

Земята на българите

„Когато станат трима, немците са вече армия, французите – нация. Трима българи най-много да направят четири партии”, проф. Марко Семов

Разгневени тълпи обикновени граждани с хиляди скандираха „оставка” по улиците и площадите на големите български градове в края на февруари и доведоха до второто публично проявление на гражданското общество от 1990 година насам.

Мен лично ме беше страх през февруари! Откровено признавам, че като мислещ български гражданин, не бях въобще сигурен накъде може „да избие” ситуация, за която никой не е подготвен.

Нито политическата „класа”, която (от опит от първа ръка говоря, освен по време избори, смятат народа за добитък), отдавна не вярваше, че „улицата” е фактор, по-различен от всеки предплатен социолог в републиката.

Нито народът, който толкова години несъзнателно, но доброволно, е изоставил гражданските си права на едни самозвани хора със съмнителни качества, морал и принципи да управляват „бъднините му”. И протестът се разцепи, партиите и обединенията, които произлязоха от него, станаха десетки …

Битието – у нас и „у тях”

В съседна Гърция, в продължение на три десетилетия хората са изоставили гражданската си отговорност в ръцете на политиците (историческият парадокс от гледна точка на демокрацията е друга тема), на основание, че животът тече без да ги удави, и докато всичко е наред, няма нужда да се задават въпроси. Докато не дойде финансовата криза и не се оказа, че всеки средностатистически грък дължи повече пари, отколкото е виждал заедно с родителите си накуп. И са от три години по улиците, защото разбират, че настина са били измамени и вината не в тях.

В България пост-перестроечния „първичен капитализъм”, „катилизъм”, бандитизъм и общо безхаберие от 1990-те, доведе със себе си и пълното отчаяние на народа от активно участие в политическия живот – различно от протести и барикади, разбира се! От интригите, компроматите, полицейщината очевидно няма отърваване.

Защото всеки средностатистически български гражданин – всеки втори-трети, с когото сте разговаряли последните дни преди вота в неделя, на въпроса „ще/ гласува/ш ли?” е най-често ви е отговорил с въпроса „За кого?” или „За тези ...., ли? Никога!”

И така от години еволюира българското гражданско общество. Жертва на политически и социологически лешояди. Примирена, обикновена статистика.

Защото обикновеният българин е скромен човек. Настина е! Не говоря за неудовлетворените, пътуващите зад граница или малцината „широко-скроени българи”. А за онези, които не виждаме по телевизията, защото са твърде заети, за да оцеляват в България.

У нас, по последни данни на ЦИК, те са близо половината от населението на републиката българска.

„Създаваме и отглеждаме политици, които не изпитват болка, задето народът е свел глава доземи, погледът му е забит в калта, а душата му е смачкана.”, проф. Марко Семов

Ако не ви излиза аритметиката, по мои сметки, колкото накараха правителството на „полицаите-и-вундеркинди” да се уплаши през февруари и да изиграе най-смешният политически гамбит в крехката съвременна демократична история на България. С последен ход кандидати за касиране на спечеления вот.

А да! И опозицията! Тихо приведени, когато ситуацията не е в тяхна изгода, и готови да изпъкнат в удобния момент. Разбира се, вече с план и готови на компромис с всички помежду си, водени от елитаристична партия, която съществува единствено, за да запълва вакуум, създаден от собствената й история. Но власт е това! Мигар, не е шега работа!

Чудя си дали с „европеизирането” си и преди всички с прекрачването от пубертета в зрялата възраст (20 - 23 г.), съвременната българска политическа класа е способна да надрасне утвърдената си концепция да гледа на България като на 16-та република, 51-ви щат или 27-ма държава-член, и да заработи най-накрая за достойнството на хората.

Аз дълбоко вярвам в съвестта на „българския избирател”. Настина! Единственият играч, който може да обърка сметките на статистиците.

Тъжното при него, избирателя, е че не е много далновиден. И от както е престанал и да се интересува, му е останала една отчаяна надежда „някой ден, някак си” да се обърне късметът му.