Историите за доброволци в Африка обикновено гледаме в документални филми по „National geographic” или „Discovery channel”. И всеки път гледайки невероятните приключения на хора, решили да предприемат такова рисковано пътуване, отстрани ни се струва непостижима мечта.
Непостижима, не защото е невъзможна, а защото, когато те обземе рутината на ежедневието, трудно би се навил да направиш нещо толкова различно от всички останали. Особено що се касае до годишния ти отпуск.
Това е времето, в което повечето хора отиват на море – лежат по цял ден на плажа, ядат на корем и се забавляват със семейство и приятели.
Случаят с Цветелина Димова обаче е малко по-различен. И тя вероятно е гледала по телевизията разни хора, предприели вълнуващото приключение на доброволческата работа в някоя африканска държава – с тази разлика, че и тя го е направила.
Всяка сутрин в Африка газелата се събужда и знае, че или трябва да бяга по-бързо и от най-бързия лъв, или ще бъде убита и изядена. Същото се отнася и за лъва - ако не надбяга най-бавната газела, и той ще загине от глад. Тази борба за оцеляване е безкраен кръговрат в африканската джунгла. Всичко това и още безброй цветни пейзажи от екзотичната Танзания привличат Цветелина да избере именно тази държава за нейното приключение. Тя прекарва един месец в източно-африканската държава Танзания като доброволен учител по английски на деца в началните класове.
Казва, че абсолютно всеки може да го направи стига да има желание. Взима решението много спонтанно, организира всичко за около месец преди самото пътуване и хоп пристига в град Аруша.
Градчето е съвсем близо и до парка Серенгети, и до планината Килиманджаро, и на километри от езерото Виктория – дестинации, за които само е чувала до този момент, но които се превръщат в част от нейния бит в рамките на този месец. А отрязъка с газелата и лъва наблюдава с очите си по време на тридневно сафари, което си прави като подарък след едномесечната работа с децата.
„Бях в един парк и видях една маймуна, исках да се снимам с маймуната, и видях една жена до мен, беше с група деца, явно беше учителка, и я помолих да ме снима. Снима ме и след това тя малко така с притеснение ме попита: А може ли да те снимам с децата, понеже децата искат да се снимат с теб - и в този момент аз разбрах, че за тях аз бях маймуната, беше точно същия интерес. Искат да те пипнат, да пипнат кожата, че си различен. Децата са много искрени, при тях няма тези задръжки и им се струва много естествено да се снимат с бял човек.”
И въпреки името на училището, в която тя работи "Агуечи" или "Бог помага на децата" - за много от тях Бог сякаш е забравил.
В Танзания почти всяко второ дете е носител на вируса на СПИН. Цвети казва, че рядко се знае дори кои са носители на заболяването, а самите деца са прекалено малки и наивни и все още не разбират сериозността на това, което се случва с тях.
„Имаше моменти на страх, да, имаше моменти, в които се замислях най-вече в определени моменти, например те нямат острилки - пишат с моливи и си острят моливите с едни малки бръснарски ножчета, гонят се, бягат с тях, виждах, че от училището това не им прави впечатление. Имат часове, които ги обучават да са наясно с болестта, не знам колко те го приемат като нещо страшно. Може би все още не разбираха.”
И въпреки, че за танзанийците СПИН е най-масовата болест, а маларията дебне от всеки ъгъл, Цвети казва, че като народ са безкрайно усмихнати и щастливи. „Това е типично и за други африкански държави.
Искаш да заминеш на сафари - ми днес няма бензин. И хората са свикнали "поле-поле" и втората дума, която казват е "хакуна-матата".Това е няма проблем.
За мен това беше много смешно, за мен тази фраза беше част от филм - от "Цар Лъв", но там си е реалност, постоянно си се използва - не се притеснявай, нямай грижи - това е посланието.
Винаги са - този белият къде се е забързал толкова, какво толкова иска да свърши като живота трябва да е спокоен, да тече с друг ритъм.”
А за Цвети работната отпуска в Танзания се оказва едно от най-големите приключения в живота и съветва всеки да опита.
„Много е голямо възнаграждението лично за човек, когато направи нещо на добра воля. Воден от добри чувства. Отплаща се с много искреност. Чувстваш се щастлив да даваш. И то се завърта. Заразително е.” – завършва своя разказ тя.
Ако и вие искате да предприемете такова пътуване водени от добра воля – можете да го направите като се свържете с „Клуб на пътешественика” на тяхната фейсбук страница.
