Последните месеци от живота си, Пенчо Славейков споделя със своята любима - Мара Белчева в Италия. Времето, прекарано там между двамата е дълго блeнувано. Страната на Данте е в мислите и стремленията на автора много преди 1911 г., когато той за първи път се докосва до неаполитанските брегове. Година по-късно, след като вече не заема длъжността директор на Народната библиотека, Пенчо и Мара отново са в Италия. През юни 1912 г. двамата прекарват няколко дни във Флоренция, където Пенчо получава втори удар. Състоянието му е тежко от години, а той не може да намери лек.
„Първоначално образованието си получава тук в тревненското училище, след това учи в Стара Загора, в София, в Пловдив, но един инцидент на 17-годишна възраст оказва влияние върху неговия живот и творчество“, разказа Румяна Маркова, екскурзовод в Музей "Славейковата къща" – Трявна.
„Около 10 януари 1884 г. той е на непълни 18 години. Брат му Христо Славейков му донася от Русия един зимни кънки и той се е пързалял и какво точно е станало дали е заспал временно, или просто ужасно се е простудил, но след това, в течение на три месеца, той е в изключително тежко състояние между живота и смъртта. След това на ново се учи да прохожда, да говори, да пише“, каза доц. дфн. Емил Димитров, зам.-председател на Българо-италианско общество "Пенчо Славейков".
„Благодарение на необикновения си талант, на жаждата си за живот, той цял живот се мъчи именно да се справи с тази болест, да я надмогне“, добави Маркова.
„Единственото, което е известно с точност са показанията на смъртния акт. Става дума за епилептичен удар, но този епилептичен удар, е предшестван от два други. Първият е, когато те живеят в Рим. Той е ходел в легацията да използва пишещата машина. Той там получава първия удар. Получава лекарска забрана да се занимава с умствен труд. Нищо не работи и аз съм открил една единствена негова фраза в една картичка, изпратена от Мара Белчева до доктор Кръстев, в която пише "много здраве". Това са последните думи, написани от Пенчо Славейков, единствени“, обясни доц. Димитров.
Двамата отпътуват за Комо, Брунате. Отсядат във вила-пансион "Белависта". До там стигат чрез знаменитата "зъбчата железница".
„Те оставят в стая номер 4, това са факти, които са известни по други свидетелства, което е на първия етаж в ляво, с балкон и изглед към езерото“, каза доц. Димитров.
„Последните или предпоследните думи, които смятам, че не подлежат на съмнение, фиксирани единствено от Мара Белчева, че от това място се вижда цялата Ломбардска долина и че това е същински рай. Това е такава гледка, че такава гледна, която никога никъде не е виждал“, допълни той.
„На 11 юни направени, защото на 11 юни в 8:20 часа сутринта Мара Брчева изпраща една от нейните телеграми и вероятно тогава тя е извикала един фотограф от Комо. Това са единствените снимки, където Мара Белчева и Пенчо Славейков са заедно на една снимка. В така моята интерпретация това са всеобразните им брачни снимки от един брак, който е сключен фактически в небесата“, разказа доц. Димитров.
Това са последните думи от епилога на Пенчо Славейков в "Кръвава песен". През 1940 г. група български студенти от университета в Падуа ги изписват върху паметна плоча, поставена на една от стените на хотела в Брунате, в който той умира.
На погребението на Славейков в Брунате присъстват четирима българи.
„Има четири дни между смъртта и погребението на Пенчо Славейков, през което време не е ясно какво ще се случи с неговото мъртво тяло, защото има проект, той да е пренесен и погребан в България, но това фактически се оказва невъзможно и едва на 4-тия ден вечерта се осъществява това погребение, след като идват от България. През тези дни, в България, в пресата се развихря истинска буря, без да има някаква точна информация какво точно се случва или се е случило, или опозиционните вестници начело с в. Пряковец, органът на Демократическата партия, постепенно лансира и утвърждава точно тази версия за изгнаничеството на Пенчо Славейков“, обясни доц. Димитров.
Тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени в България 9 години по-късно. През 1921 г. В Брунате, спомена за поета се пази и до днес. Къщата, в която той поема последния си дъх, днес разказва на посетители от цял свят не само за последните дни, но и за целия му живот.
„Това е семейният ни хотел. Работя тук от 23 години. Тук са и баща ми, и брат ми, съпругът ми. Това е историческа сграда, построена е 1896. Има над 120 години живот. Къщата е пълна с живот и с любов. Притежаваме тази къща от 1986 г. Баба ми е притежавала ресторант. Продала го е и с парите от него е купила този хотел. Тази къща е била в много лошо състояние, когато тя е я е закупила, защото дълги години не е функционирала. През 50-те години, предишните собственици са покрили всички картини, стенописи, дървото беше покрито с мокет. Опитахме се да я възстановим каквото е била преди това“, каза Клементина Каваланти, собственик на бутиков хотел "Беллависта" – Брунате.
„Първите собственици са били местни хора от Комо. Мисля, че фамилията е носила името Гилярди. Имало е много известен готвач в ресторанта. Много известен. Той е работил за кралицата. Имам няккаъв такъв спомен. Не си спомням много добре историята. Сградата винаги е била хотел. Това е един от първите хотели тук в Брунате“, обясни тя.
„Намерихме оригинални регистри, в които са се водели записки за всички гости, които посещават хотела. Тези, които открихме започват от 1910 г. Много е интересно, защото прави впечатление как е попълвана и расата на всеки един гост. Може откриете ariano race, защото по време на войната, в годините на война е било много важно да се спомене, ако някой е бил "ариано" или не“, добави Каваланти.
Освен двете паметни плочи, поставени на фасадата на вила Белависта, по идея на българо-италианското дружество "Пенчо Славейков" днес във вилата е отделен и специален исторически кът на поета. Там стои и копие на паметна книга от 1940 г., в която днес посетителите продължават да споделят своите спомени и впечатления, свързани с Пенчо Славейков и Брунате.
„Знам също от една книга, която имаме тук, е споменато, че когато е бил тук в една от стаите, той е лежал и гледал към тавана, където е имало красива картина. Когато реставрирахме тази стая, ние намерихме тази картина. Много е романтично и много красиво. Стаите са в либерти стил. Говорим за началото на 19-ти век. Либерти стил е бил много важен. Много вили са построени в този стил. Вътре са изпълнени с много картини, рисунки, цветя. Тази къща е някакъв микс между либерти вила и швейцарска вила, защото ние се намираме много близо до границата на Италия с Швейцария. Българите идват тук само за деня. Не остават да нощуват. Пийват по нещо, обядват или вечерят, и си тръгват. Истината е, че баща ми избра стаята на Пенчо Славейков, за да живее в нея. В нея човек не може да отседне. Баща ми живее там. Той също е човек на изкуствата и беше основният човек, който взимаше решения за това как да реновираме къщата. Ние, нашето семейство и италианците не познаваме добре живота на Пенчо Славейков, но, благодарение на хората, които са силно заинтересувани от неговия живот и благодарение на хората, които постоянно идват тук и търсят информация, можем да разберем, че е важен за вас, така, че за нас е удоволствие и радост, че той е бил точно тук. Голяма част от това, за което той пише не го разбирам особено добре, но бих казала, че усещам по някакъв начин каква душа е носил той. Чувствам го. В Италия има известен поет – Леопарди, за нас той е най-важният. Някой ми каза, че за вас Пенчо Славейков е като за нас Леопарди. Така, че мога да си представя и да разбера неговата важност“, разказа Каваланти.
„Мисля, че Пенчо и неговата любима все още живеят тук, по някакъв начин. За нас е много важно да се погрижим за тях. И си мисля, че тези неща, които усещаме се случват, защото според мен докато той е бил тук, е бил щастлив“, добави тя.
Брунате остава почти непроменено като дух от дните, в които Пенчо Славейков върви по стръмните улици и се взира през скалните тераси в сребърните отблясъци на езерните води.
Това е едно много малко градче в Италия. Днес тук живеят близо 1600 души. Много е малко и имаме доста силна и здрава общност. Всички се познаваме едни други. В момента повечето хора, които живеят тук са възрастни. Студентите и хората на моята възраст не са толкова много, защото мястото не предлага много работни места. В Брунате има само начално училище и детска градина, за всичко останало ние трябва да се качим на фуникуляра и да отидем до града“, разказа Мартина Колзани, мениджър отдел "Култура и туризъм" – Брунате.
Чрез "зъбчатата железница", с която Пенчо и Мара стигат до покрива на Алпоите, както е наричан Брунате, днес се движат десетки българи, за да се докоснат до последните дни от живота на своя незабравим поет.
„Фуникулярът е нашият обществен транспорт. Пътят до Брунате е много стръмен и е много трудно за един автобус да стигне до тук. Фуникулярят е построен в края на 18-ти век и от тогава служи и за обществен транспорт. С него, само за 8 минути ние сме в Комо. Обичам това място. Много се надявам, никога да не ми се налага да живея някъде другаде, защото много ми харесва животът тук. Можеш да излезеш, да се видиш с приятели. Когато се разхожда по улиците, винаги ще срещнеш някой познат. Предпочитам животът в малко градче като това, отколкото този в голям град като Милано. Дори в Комо, защото не е толкова голямо“, обясни Колзани.
Мартина работи в общината. Тя помага с организацията по време на честванията на Пенчо Славейков. Благодарение на общите усилия между община Брунате и българо-италианското общество "Пенчо Славейков", в това италианско градче, българите днес могат да посетят изложби, литературни четения и разходки, лекции и дискусии. А пред входа на вила "Белависта", всеки може да си купи картичка или магнит с лика на Славейков.
„Исках да направя нещо за моя град. В края на миналата година реших, че трябва да се опитам и да бъда много повече въвлечена в живота на хората тук. Може би това е един много малък град, но ние имаме доста атракции тук. Фуникулярът е един от тях. Фарът също. Може би ще ви се стори странно, че на върха на планината има фар. Той е построен през 1927 за отбелязването на годишнина от смъртта на Алесандро Волта, който е живял тук. Съвсем наскоро ние сменихме светлините. Сега той свети в трите цвята на италианското знаме, мисля, че са същите като на българско знаме. Можете да видите как свети, дори и от Милано“, каза Колзани.
„Трудно ми е да кажа какво мисля за творчеството му, защото когато четеш превод – думите не звучат никога така, както на оригиналния език. Знам, че е прекарал последните два месеца от своя живот в Рим. Последните дни от живота му преминават именно тук, в Брунате. Мисля си, че за хората от Брунате той става все по-познат. През последните няколко години се опитваме да се включваме всяка година и да правим връзката си с България, българското представителство все по-силна. Искаме да имаме по-силна връзка с нашата история и Пенчо Славейков е част от историята на нашия град“, допълни тя.
„Брунате е много важно място за българската литература и култура. Място не само на памет и почит, която никога не е секвала, защото на 10 юни 2023 г. аз се запознах с една възрастна сеньора и записах нейните показания за разказа на нейната баба, която е била свидетел на погребението през 1912 г. Баба ѝна тази жена е поискала разрешение от собственика на хотела да отиде и да посети мъртвия. Да му изкаже почит. До ден днешен става дума за една жива памет. Пенчо Славейков е един от случайте на така показателен пример за пътя на българксия европеец и за интелектуалец, който се е вписал, дори чисто жизнено със смърта си с европейската история, литература и култура. Цялата история покрай последните дни на Пенчо Славейков, погребението, запазването на паметта, та чак до ден днешен са една поредица от такива жестове на италианците, които ги представят във възможно най-добра светлина. Народ, истински пазител на културата и много бързо ги поставя на мястото, което те заслужават, обясни доц. Димитров.
