Тук започва всичко. Надали има разумен човек, който би оспорил, че именно тук, на тази скала започва голямото разделение в човешката цивилизация. Тук юдаизмът ражда двете по-млади монотеистични религии – християнството и исляма. Но това, което не предполагате, е, че всичко започва от една скала, която е почти колкото една човешка длан.
След като митичното животно с човешка глава и тяло на кон, Бурак, излетяло от Мека със спящия Мохамед на гърба си, той го стоварил на въпросната скала в Йерусалим. От нея пророкът потеглил към „Нощното си пътуване“, за да се убеди, че неговият господ съществува.
От скалата главният пророк в исляма се отправил към небесата. На всяко стъпало нагоре Мохамед разговарял с по няколко вече познати библейски образи от свещените книги на по-старите монотеистични религии.
Първо видял Адам, след това към тях се присъединил Яхия (познат на нас християните като Йоан Кръстител), Иса, син на Мариам (Исус, син на Мария), Юсуф (Йосиф), Идрис (познат в Библията като Енох), Харун (Аарон). Мохамед срещнал и разплакания Муса (Моисей), който страдал, защото бил разбрал, че в рая щели да влязат повече мюсюлмани, отколкото евреи.
Това в общи линии е „Нощното пътуване“ на най-главния пророк в исляма според Корана.
На скалата, откъдето то започнало, мюсюлманите издигнали „Ал Акса” в превод „най-далечната джамия”, защото по времето на Мохамед по-далечна просто нямало. Затова за няколко века мюсюлманите се молели с лице към „Ал-масджид ал-акса“.
Нека сега погледнем на същото място, но през призмата на Библията. Бог рекъл на Авраам: „вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа“(книга Битие 22:2).
С мъка на сърце Авраам намерил мястото, направил жертвеник, вързал сина си, взел ножа, допрял го до гърлото му, но в последния момент „ангелът рече: не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син за Мене“ (Битие 22:12).
Това станало на същата скала.
В Корана този сюжет се повтаря, но Авраам се казва Ибрахим, а синът му не се казва Исаак, а Исмаил. Според Библията пък Исмаил е първият син на Авраам от робинята му Агар, която той изгонва след внушение на жена си Сарра, която след дълги години безплодие ражда сина му Исаак.
Така синовете Аврамови се разделят – от Исмаил произтичат 12-те бедуински племена, които заживяват в пустинята. В Корана Исмаил е посочен като „баща на арабите“, а за Библията брат му Исаак е един от тримата праотци на евреите. Затова хората тук – евреи и араби, когато са насаме със себе си, логично се наричат едни други „братовчеди“. И за тях тази скала ще е най-сакралното и най-свещеното място, което никога няма да могат да разделят.
Цар Ирод построил Втория храм, от който е запазена стената, наречена от евреите Стената на плача. Това отново станало на същата тази скала.
Още ли се чудите защо Йерусалим никога не е бил единен? Хайде, кажете кое е по-свято?
Вероятно ще пречупите отговора според собствената си религия и вярвания, но аз все още нямам отговор. Защото в следващите страници ни предстои едно тъжно пътуване през конфликта между израелци и палестинци из земите, които и двете страни наричат „свещени“. Това е конфликтът на конфликтите и от него тръгват повечето проблеми в съвременния свят.
– Каква е целта на посещението ви в Израел? – млада еврейка, отбиваща военната си служба ми задаваше този въпрос за трети път.
– Журналистическа – разговорът продължаваше над 30 минути, през които разказах за себе си, семейството си, професията на родителите си, приятелката ми...
– Познавате ли някого в Израел? – попита този път по-строго младата дама, което беше знак, че скоро щяхме да приключим.
– Да, само един човек – българският посланик в Тел Авив.
– Ще се срещнете ли с него?
– Разбира се, той ни очаква – нито посланикът ни очакваше, нито имахме намерение да се срещаме с него. Идеята и целта ни беше само една – да видим стената, да снимаме СТЕНАТА. Стената, която разделя този град...
Откъс от „Пътуване по стената, която не падна” от книгата „Там, където загинаха дърветата” на Светослав Иванов.
