На 27 септември отново се изостри дългогодишният конфликт между Армения и Азербайджан за областта Нагорни Карабах. „Студената война“ между двете страни заплашва да стане пак гореща. При сблъсъци между въоръжените сили на враждуващите държави са загинали най-малко 16 военнослужещи, има и цивилни жертви.
Баку и Ереван обявиха военна мобилизация, като взаимно си отправят обвинения за провокирането на сраженията.
Кървав конфликт в продължение на векове
Противопоставянето между арменци и азербайджанци в региона на Транскавказия има вековна история. Дълго време териториите на двете държави са част от мултиетнически империи, които толерират единия или другия етнос.
Регионът е основна конфликтна точка между Сефевидски Иран и Османската империя, като често части от него минават в ръцете ту на едната, ту на другата. През XVIII век в конфликта интензивно се намесва и Русия, а след Персийско-руската война през 1828 г. териториите на съвременните държави Армения и Азербайджан преминават окончателно под контрола на Санкт Петербург.
През целия този период текат интензивни миграционни процеси, което превръща регионът в мултиетнически „килим“ от общности, като най-многобройни са тези на арменците и азерите. По това време започват да се появяват и някои от първите наченки на конфликти, като сблъсъци между двата етноса са регистрирани още при Руската революция през 1905 г.
След свалянето на руския император и началото на Октомврийската революция народите в района на Кавказ виждат шанс да извоюват своята независимост. През 1918 г. са създадени Азербайджанската демократична република и Първата арменска република. Още през март месец същата година двете новообразувани държави влизат във война след конфликти между двете общности в райони със смесено население, като се опитват да постигнат максимално териториално разширение в диспутираните райони.
Двете страни извършват многобройни жестокости и кланета, които ще бележат отношенията между азербайджанци и арменци в бъдеще. На страната на Азербайджан се включва и Османската империя, което още повече засилва арменските страхове от етническо прочистване.
Войната приключва през 1920 г., като нито една от враждуващите страни не излиза победител, а регионът е превзет от Червената армия и включен в новообразувания СССР. Същата година се създават Арменска и Азербайджанска ССР. Границите на двете републики се определят година по-късно до голяма степен от Сталин, който по това време е комисар по националните въпроси в СССР. Негово е и решението за включването на областта Нагорни Карабах с преобладаващо арменско население в границите на Азербайджанска ССР.
Нито арменците, нито азербайджанците са доволни от границите на техните републики и обвиняват бъдещия вожд за задълбочаването на конфликта между тях.
За известно време Москва успява да потисне противоречията между арменци и азербайджанци, но с отслабването на съветската власт през 80-те години на ХХ век национализмът на двете общности отново избуява.
През февруари 1988 г. Нагорнокарабахската автономна област обявява, че излиза от състава на Азербайджанска ССР и изявява желанието си за обединение с Армения. Това отново нагорещява отношенията между азербайджанци и арменци, като се стига до сблъсъци и погроми между двете националности с много жертви в градовете Аскеран и Сумгаит. Централната власт не успява да потуши напрежението, а конфликтът в Транскавказ до голяма степен ускорява разпадането на СССР.
В продължение на 6 години Нагорни Карабах става арена на война между Армения и Азербайджан, струваща живота на десетки хиляди военни и цивилни. Конфликтът довежда и до големи бежански вълни сред цивилното население. Според данни на правителството в Баку, включени в доклад на Върховния комисариат на бежанците на ООН през 2009 г., близо 250 000 азербайджанци, живеещи в Армения, са потърсили убежище на негова територия.
Институтът „Лудвиг Болцман“ за изследване на последиците от войните изчислява боря на азербайджанците, избягали от Армения, Нагорни Карабах и околните райони на 724 000 души, а арменските бежанци от Азербайджан между 300 и 500 000.
Интензивните военни действия приключват с подписването на примирие в киргизката столица Бишкек през 1994 г. с посредничеството на Русия и Минската група на ОССЕ.
Още едно буре барут на международната сцена
Бишкекският протокол прекратява огъня между враждуващите страни, но не и конфликтa. Споразумението превръща фронтовата линия в демаркационна, а в момента на подписването не само почти цялата област на Нагорни Карабах, но и 9% от територията на Азербайджан извън спорния регион са под арменски контрол.
Де факто Нагорни Карабах се превръща в независима държава с тесни връзки със съседна Армения, но де юре международната общност продължава да счита областта за част от Азербайджан, което е потвърдено с резолюция на ООН през 2008 г.
През последните 26 години военните сили на Армения и Азербайджан често влизат в престрелки по демаркационната линия, а през 2016 г. се стигна до така наречената Четиридневна война, при която загинаха няколкостотин души. Двете страни отново си отправиха взаимни обвинения за ескалацията на напрежението, а примирие пак бе постигнато с посредничеството на Москва и устна договорка между Баку и Ереван.
Кои са големите играчи в "малкия" конфликт
Ситуацията в региона е постоянно във фокуса на международната общност заради стратегическото му положение и значението му за доставките на петрол от Каспийско море към Европа. Различни регионални и световни сили се опитват да използват конфликта за постигане на своите цели и интереси.
Русия е един от големите фактори в отношенията между Армения и Азербайджан от началото на противоречията между двете страни. Британският журналист и специалист по регионалните отношения Томас де Ваал отбелязва, че мнозинството азербайджанци обвиняват Москва, че подкрепя Армения, но много често Русия "дава рамо" и на двете страни, като например по времето на президента Елцин, който не иска да види Армения победена, но не иска тя да бъде и победител.
По данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира Русия е доставила 55% от оръжията, необходими на Азербайджан между 2007 и 2011 г. и 85% в периода между 2010 и 2014 г., след което следва спад в доставките до 31% през 2015 г. Де Ваал смята, че след 2012 г. Москва все по-отявлено подкрепя Армения, а шведският анализатор Сванте Корнел заявява, че през цялото време Русия си играе и с двете страни, за да ги отслаби и постави под контрол, като тази политика не се променя и досега.
Турция е смятана за най-отявления поддръжник на Азербайджан срещу Армения от 90-те години до днес. През 1993 г. Анкара затваря границата си с Армения и прекъсва дипломатическите си отношения с Ереван като повод за това се изтъква окупирането на Калбаджарска област – азербайджанска територия извън Нагорни Карабах, от арменските въоръжени сили.
Турция постоянно доставя военна помощ на Баку, а по време на войната през 90-те години множество турски доброволци, особено от групировката „Сивите вълци“, се сражават на азерска страна. Анкара винаги подкрепя Баку дипломатически на международната арена, а въоръжените сили на двете страни имат съвместни учения.
Настоящото изостряне на конфликта между Армения и Азербайджан може да се окаже поредната лъжица с катран в отношенията между Анкара и Москва след разногласията им за Сирия.
САЩ са международният играч, който според анализатори като Серго Миконян, има най-непостоянната позиция относно конфликта в Нагорни Карабах и тя се „променя в зависимост от натиска на различни групи в рамките на Конгреса и изпълнителната власт“. Пример за това е гласуването от Конгреса на акт, забраняващ всякаква подкрепа за Азербайджан през 1992 г., който е отменен през 2002 г. от президента Джордж Буш.
Политиката на САЩ в региона се определя и от влиянието на емигрантските общности от Армения и Азербайджан в президентската администрация. САЩ доставят оръжие и военна помощ на двете страни в конфликта.
Докъде може да стигне ескалацията на военните действия?
Вероятно международната общност ще положи всички усилия да потуши напрежението между Армения и Азербайджан в близките дни, но дали ще се стигне отново до примирие като през 2016 г., е неизвестно.
Според много анализатори чрез военните действия двете страни търсят подобряване на своите позиции на дипломатическата сцена. Като пример се дава 4-дневната война през 2016 г., когато и арменският президент Серж Саркисян, и азербайджанският лидер Илхам Алиев бяха на посещение в САЩ, търсейки подкрепа за своите интереси.
Две армии, изправени една срещу друга
Периодично Армения и Азербайджан тестват бойната си готовност, но дали престрелките ще ескалират до истинска война, зависи както от международните реакции, така и от боеспособността на армиите им.
Армения има 51 580 активни военнослужещи в армията и военновъздушните си сили, към тях трябва да добавим и още близо 22 000 души в паравоенни формирования в обявилия независимост Нагорни Карабах. Според някои изчисления Ереван има възможност да мобилизира още близо 800 000 души.
На свое разположение, според Международния институт за стратегически изследвания, през 2010 г. Армения е имала 165 танка, от които 20 Т-80, 137 Т-72 и 8 Т-55.
Военновъздушните сили отново са попълнени с руски самолети – 15 щурмови Су-25 и 18 модерни многоцелеви изтребителя Су-30. На въоръжение от Ереван са приети и ракетните комплекси С-300 и БУК-М2, които могат да отбиват атаки по въздух.
Азерските въоръжени сили разполагат с 66 950 активни военнослужещи и могат да мобилизират веднага още 300 000 запасняци, отново по данни на Международния институт за стратегически изследвания в доклад от 2019 г.
Богатата на нефт държава отделя голям процент от бюджета си за въоръжение. Сухопътните сили разполагат с 665 танка, от които 100 модерни Т-90 и 470 Т-72 в местната модификация „Аслан“. Военновъздушните сили разполагат с около 106 самолета и 35 хеликоптера, според данни на „Милитъри баланс”, a последните данни от 2007 и 2012 г. показват доминация на руските машини като МиГ-29 и Су-25.
През последните години Баку инвестира в собствени оръжейни разработки, а Израел се превърна в един от основните му доставчици на леко стрелково оръжие.
Дали Баку и Ереван смятат, че е дошъл моментът за окончателно решение на конфликта за Нагорни Карабах на бойното поле, предстои да разберем.
