Те са двама от най-ангажираните артисти в България и това го знае всяко хлапе. Ангажираността означава, че някой желае да работи с теб, което пък издава не само висок професионализъм, но и изключителна доза човечност. Всеки иска да има частица от творческия заряд и ентусиазъм на Вълдобрев и Стунджи.
Когато двамата седнат един до друг, усещаш как голямото сърце на Стефан е като акумулатор за околните, а Стунджи е обвивката – душата, способна на приюти всеки гост и да го приземи със силата на разума.
Няма нищо случайно в това, че самият Милчо Левиев дава индиректен тласък на начинаещия тогава музикант Стефан Вълдобрев. А посредникът в тази „връзка“ е учителят Тодор Колев. Началото за Стунджи е през далечната 1974 г., когато сяда за пианото, но в същото време се обръща и към ударните инструменти. Успехът идва съвсем скоро – от най-ранна възраст той е в основата на различни състави като барабанист. И така е до ден днешен – и Вълдобрев, и Стунджи са запазена марка за високо качество.
Броени дни преди втория голям концерт на „Обичайните заподозрени“ в зала 1 на НДК и след стотици срещи с публиката, Стефан Вълдобрев и Стоян Янкулов - Стунджи правят кратък преглед на едно приятелство, което продължава вече четвърт век.
Вълдобрев и Стунджи – за нещата, които ги свързват и за тези, които и разделяг, за богатството на България, за подема в българската музика, за мечтите, за големите имена в културата и специално – за Милчо Левиев.
- Обикаляте страната надлъж и нашир. Научихте ли нещо ново за хората в България?
Стефан Вълдобрев: Да. Много хубав въпрос е това. Защото всяка вечер виждам нещо, което ми се иска да споделя - България изобилства от прекрасни хора. В същото време, седим и се чудим защо се показва другото й лице, и защо тези прекрасни хора са натикани в ъгъла, в периферията.
Стунджи: Слава Богу, има млади хора, които идват да гледат и да слушат музиката, която правим – това, което сме ние. От друга страна, публиката е такава, каквото ти я направиш – като начин на изпълнение, като раздаване и 100-процентово отдаване на сцената. Ни най-малко не си позволяваме да заблуждаваме публиката и да я лъжем с нещо. И тя ни се доверява напълно.
Не знам при другите изпълнители дали е същото. Но ние виждаме едни щастливи млади хора.
Вълдобрев: Наскоро пак ни казаха: „Вие, в този малък град, на този малък площад, направихте концерт като за последно“.
Стунджи: И всеки път е така. Ние няма как да не се раздаваме.
Вълдобрев: Никога не си позволяваме да отидем някъде проформа, да отбием номера, да си изпеем песничките и да бягаме.
Аз обичам да говоря с хората, обичам да ги опознавам, да ги разбера какви са. Преди да отида някъде, винаги се интересувам с какво се занимават, какво правят, срещам се с тях и тогава виждам тези хубави, страхотни хора, с които е изпълнена цялата ни страна.
Стунджи: Впечатленията на Стефан са по-истински, защото той е по-контактен, за разлика от мен. Той много говори с хората и се раздава.
- Казвате, че публиката е такава, каквото я направите. Но може ли публиката да диктува настроението на един концерт от началото до края?
Вълдобрев: Случвало се и ние да диктуваме нейното настроение и тя да диктува нашето.
Стунджи: Публиката диктува нашето настроение най-често в началото на концерта. Тогава започваме да се чудим какво става – добре ли е всичко... Но, в крайна сметка, ние правим това, което можем и нещата винаги се обръщат.
- Вие сте двама от най-ангажираните артисти в държавата. Какво бихте казали на колегите ви, които твърдят, че за музикантите у нас работа няма и музикант къща не храни?
Вълдобрев: На този въпрос Миро (китаристът Мирослав Иванов, един от „Обичайните заподозрени“ – бел. а.) обикновено отговаря: „Ами не храни, защото няма къща!“ (Смее се – бел. а.). Но в случая Стунджи е най-работещият музикант – и къща храни, и студио, дори, и гараж (Смее се – бел. а.). Това е студиото, в което репетираме и записваме.
Стунджи: Преди имаше период, в който всичко беше замряло, нямаше никакъв интерес. Но в последните 3-4-5 години има голям подем. Има много музиканти. Много млади напъплят. Всеки се стреми да прави нещо. Има разшумяване. И този подем се дължи на хората, които обичат да слушат музика, искат да си направят концерт, тържество или парти, искат да поканят музиканти, а не да пускат записи. По този начин музикантите са стимулирани да направят нещо ново, да издадат албум. Това е едно надграждане...
Вълдобрев: И това има връзка с предишния въпрос – канят те, когато видят, че се раздаваш. И знаят, че ще видят едни хора, които няма да маркират, а ще приемат всичко емоционално. Радостното е, че има все повече групи, които приемат работата си по този начин. Всичко това се вижда от хората.
- И двамата сте мултиартисти: Сетфан Вълдобрев е и в театъра, и в киното, и е автор на музика и текстове, Стунджи пък е част от проекти във всички възможни жанрове на музиката, отделно от това е майстор на десетки видове ударни инструменти. Какво диктува изграждането и надграждането на този мултиартистизъм?
Стунджи: Не мисля, че трябва да се поставят граници...
Вълдобрев: ... и това не го правиш умишлено, а защото можеш...
Стунджи: ... и защото имаш нужда да го изкараш от себе си.
Вълдобрев: Аз, например, много искам да танцувам. Като видя народни танци, от вътре ми идва да стана и да заиграя. Но всичко е само във фантазията ми, свивам се в ъгъла и се крия, защото, ако изляза, ще стана за смях.
Стунджи: Същото е и при мен с танците, въпреки че цял живот съм свирил на танцови състави и имам желание да играя като истински танцьор, но не мога и това е.
Вълдобрев: Това, което по-скоро ни обединява е, че не обичаме климатици (Смее се – бел. а.) и най-много ни разединява от останалите в групата.
Стунджи: Не обичаме климатици, обичаме топлото, лятото и слънцето.
- Мултиартисти сте, не обичате танци, мразите климатиците. Явно доста си приличате.
Вълдобрев: Има една огромна разлика обаче. Стунджи, както се занимава с хиляда неща, е най-подреденият човек, който въобще може да си представите. При него всичко е ясно разграфено – до милиметър и до секунда. При мен нищо не е ясно, но пак се случват нещата. Което е чудо и не знам как става. (Смее се – бел. а.)
- Има ли песни, които не стават за голям концерт?
Стунджи: Това е моята песен, която още не съм измислил (Смее се – бел. а.).
Вълдобрев: От две години ги моля да запишем албум, в който да не съм само аз композиторът. Ние сме петима и всеки като измисли по 2-3 песни – ето го новият албум.
Стунджи: Това е спускане от горе, Божа работа, даденост. Не ми е дадено да измисля песен...
Вълдобрев: Ти измисли бийт, а аз ще измисля песента. Съвременните песни са 90 на сто бийт, няма мелодия.
Стунджи: Аз, като измисля бийт, се оказва, че с този бийт са записани някъде около 8,7 милиона песни в света.
- Кой е гръбнакът на „Обичайните заподозрени“?
Стунджи: Ако говорим за изпълнението, барабаните водят ритъма. Но ако говорим за творчески гръбнак – това е Стефан.
- Всичко ли е под негов диктат?
Стунджи: Той просто ражда интересни идеи, които всички ние възприемаме, понякога спорим. Поне досега е било така и, слава Богу, че е така, защото е успешно.
Вълдобрев: Обсъждаме много. Ако съм убеден в нещо, бързо ги убеждавам и тях, и става много лесно. Но, ако имам съмнения, много се вслушвам. Затова тези обсъждания за много важни.
- Стунджи, работил сте с големи имена в поп музиката като Вили Казасян и Емил Димитров, от които може би сте научил много. На какво Ви научи работата със Стефан Вълдобрев, оказва се, че имате професионални отношения от 25 години?
Стунджи: Има на какво да ме научи. Той казва за себе си, че избухва и не се въздържа, но аз избухвам повече от него, и то без да има смисъл (Тук Стефан Вълдобрев кима неодобрително – бел. а.). И точно това се опитвам да възприема от него – да гледам отгоре на нещата, по-наедро, не толкова детайлно и дребнаво.
Вълдобрев: Разбирам те какво имаш предвид. Понякога има дребни неща, за които може да се хванеш, че те дразнят. Обаче, ако погледнеш голямата картина, разбираш, че е много по-важно да действаш напред. Тогава дребните неща нямат смисъл.
Стунджи: Това е, на което Стефан ме учи и все още се опитвам да бъда такъв, но не го постигам на 100 процента все още.
- Знам, че и двамата имате какво да кажете за Милчо Левиев...
Стунджи: Той беше вдъхновител, учител и голяма личност, и хуморът му беше много забавен. За мен е било голяма чест да свиря с него, защото е школа.
Веднъж, след един концерт, на сутринта се разминаваме в хотела. Вече беше време да си ходим, той се обръща към мен и ми казва: „Стунджи, ако случайно ти излезе гиг, вземи го!“. Голям шегаджия беше.
Вълдобрев: През 1993 г. бях студент в 4-ти курс, във ВИТИЗ. Вече бях написал 8-9 музики за театрални спектакли и те бяха събрани в една касетка. При едно от първите връщания на Милчо Левиев в България бях помолил моя учител Тодор Колев да му даде касетката за мнение. Защото знаех, че Милчо също е композирал за театър, дори първата му работа е била в Пловдивския театър като композитор. После се видяхме с Тодор Колев и той ми каза: „Чу я много внимателно – няколко пъти, и каза, че е театрална музика пар екселанс, и смята, че трябва да продължаваш да пишеш по този начин“.
За мен в този момент това беше много важно, защото бях в началото и не знаех дали мога. След това, през годините, написах десетки композиции.
- Стана ясно, че се познавате от четвърт век. Накрая, нека всеки от вас да каже как другият се променил за това време.
Стунджи: Стефан беше по-слаб (И двамата избухват в смях – бел. а.). Той вече е по-здраво стъпил на земята, по-мъдър е. Няма го това младежко летене в облаците. Като музикант има много добри попадения – като музика в театъра и на рок сцената. Определено мога да кажа, че има развитие (Смее се – бел. а.).
Вълдобрев: Стунджи беше по-нетърпелив. Имаше по-южняшки темперамент като по-млад, по-дълга коса, по-испански вид, някак по-потаен за мен. Сега се е побългарил, в хубавия смисъл на думата. По-благ е, внимателен, открит, ведър. Много харесвам, когато се усмихва. Покрай моите актьорски поведения, чувството ни за хумор – и на Стунджи, и моето, и на останалите Заподозрени, много приятно се разви в една посока. В началото беше по-трудно, защото всеки имаше малко по-различно усещане за нещата. Но, с течение на времето, започнахме да говорим на един език, да правим всичко с усмивка и веднага да се разбираме, защото чувството ни за хумор е общо.
