Стефан Вълдобрев отблизо е неузнаваем – сред лавина от работни ангажименти и летен график, на който може да завиди всеки артист, той носи чистотата на дете, спокойствието на мъдрец и благостта на приятел. Той е онзи „приятел на мама и татко“, на чието присъствие се радва всяко дете, а за родителите винаги е очакван гост.
„В момента изживявам емоционален пик, който продължава почти втора година", казва той. И в думите му няма и капчица съмнение за всеки, преживял емоцията от начина, по който той упражнява една от многото си страсти – театър, кино, музика, и най-вече – любовта към тях.
На 11 май в зала 1 на НДК Стефан направи концерт, от който колегите му могат да се учат. Две енергии – тази на изпълнителя и на публиката, избухнаха и се сляха в едно – още с последните акорди на първата песен. И тази атмосфера държа на крак няколко хиляди човека в продължение на два часа.
Със Стефан Вълдобрев говорим предимно за работа, защото според него това вълнува интелигентните хора. Но всеки от отговорите, които той дава, са всъщност отговори за живота и умението да останеш щастлив, да цениш хората и да ги превръщаш в съмишленици на доброто.
За всички, които са пропуснали емоцията Вълдобрев, лятното турне 20 години „Към“ започва на 12 юли в „Маймунарника“ (София), продължава на 20 юли във Варна, след това – от 1 до 12 август Стефан и „Обичайните заподозрени“ ще бъдат почти всяка вечер по морето. На 28 август в Античния театър започва турнето „По-полека Symphony“, заедно с Пловдивската филхармония.
- Г-н Вълдобрев, коя емоция ще съхраните най-дълго в себе си от концерта на 11 май в зала 1 на НДК?
- Емоцията винаги е свързана с публиката и това, че тя стана още в края на първата песен и така беше до финала на концерта. И както си го бяхме нафантазирали, зала 1 се оказа много малка, камерна и уютна, защото всички се събраха около нас.
Емоцията бе и от това, че течеше спектакъл, сглобен същия ден, в 3:15 следобед. Иначе, в сънищата и в главата ми, поне две седмици по-рано го сглобявах и нямах никакви съмнения в хората, с които работя, а само в техниката. Това, че нямаше нито един технически гаф, помогна всичко да мине гладко.
Емоцията бе и заради това, че беше много светло, много пълно, много празнично.
- Момичето от публиката, което излезе до Вас на песента „Златен медал“, може би ще помни тези мигове до края на живота си. Как се чувствахте Вие по време на тази прекрасна и много романтична идея за представяне на песента?
- Това беше хубав момент, но през цялото време мислех дали ще се осъществи технически. Защото точно това го направихме в 7 без 20, минути преди да отворим вратите на залата. Имахме черен плат, но се оказа, че той няма да свърши никаква работа, тъй като всички сме в черно, и се наложи в последния момент да се купува зелен плат от магазин до НДК, за да направим един импровизиран грийн-бокс, върху който да тече мултимедията зад нас.
- Означава ли, че този „номер“ го правите за първи път?
- Да, на този концерт много неща се случиха за първи път. Същото важи и за сценографията. Идеята бе на сцената да се пресъздаде атмосфера от къмпинг, а екранът да напомня за автокино.
- Концертът беше и кино, и театър, и детско парти, и мюзикъл... Можете ли да се погледнете през очите на някое от десетките малчугани, които бяха на концерта?
- Това с децата се случва на всеки концерт от една година насам, и затова присъствието им не беше изненада за мен. Според мен виновни са родителите, защото вкъщи са пускали моите песни. Децата бяха там, защото мама и татко слушат тази музика и тя не им чужда. Те знаят всички текстове наизуст, дори и философските. И мисля, че ме възприемат и усещат като „един приятел на мама и татко“. А пък и аз се държа с тях много приятелски, оставам след концерти, пеем си…
- Ако Тодор Колев и Коко Азарян бяха на първия ред, коя песен щяхте да им посветите?
- Никога не съм се замислял…. (Замисля се…) „Карай напред“, може би. Или някоя от по-старите песни, от албума „Към“, защото по някакъв начин свързвам и с тях този период и това избухване. А защо не и „Обичам те, мила“. Има едно култово изпълнение от 1993 г., когато за първи път пеем тази песен, а те и двамата са там…
- Преди концерта се смеехте, че сте пял до НДК, зад НДК, пред НДК, но не и в НДК. Мисля си, че има вариант да пеете и на покрива на НДК, както и в подземията на двореца... Мечта ли беше този концерт?
- Не. То беше закономерност и задължителен етап от кариерата. Всеки певец или група трябва да мине през зала 1, защото е знакова зала.
- Разочароват ли Ви осъществените мечти?
- Не, напротив. Най-прекрасното усещане на света е през седмицата, след деня, в който си си свършил добре работата. И сега беше така. Въобще не съм разочарован, дори мисля за втора дата в началото на следващата година.
- Кое е Вашето убежище? Сцената може ли да бъде убежище?
- Да, може. Особено театралната сцена е голямо убежище. Защото цялото свое напрежение може да го канализираш в роля. Това е като някаква психотерапия, защото ти дава възможност да се балансираш.
- Гледах Ви наскоро в „Момчето от последния чин“, постановка на Пловдивския театър. Близка ли Ви е ролята на учител, който играете там?
- Да, близка ми е. И не защото съм някакъв назидателен тип. Мисля, че комуникацията ми с млади хора, каквито има много около мен, тече много ок. Да не говорим, че навремето в училищата имаше т.нар. УПК (учебно-професионален комплекс) в 12-и клас. Моето УПК беше учител по английски.
Тази пиеса по-скоро е свързана със създаването на думи и на текст. Впечатляват ме мислите за литературата и как се създава едно произведение на изкуството. Затова „Момчето от последния чин“ би било интересно като тематика за всеки, който се занимава с изкуство.
- Защо хората трябва да ходят на театър?
Имам една любима реплика на героя на Атанас Атанасов от спектакъла „Хората от Оз“ на Яна Борисова, който играем в „Театър 199“: „Обичам театъра. Той ме лекува”. Аз го питам „Защо?“ и Наско отговаря „Защото ми осигурява моментна амнезия за всичко онова, което иначе ме съсипва. В театъра, скъпи мой, всеки тенекиен човек има шанс да открие сърцето си“.
- Казвате, че звъненето на телефоните в театъра не Ви дразни…
- Не, не ме дразни и не ме притеснява. Това не означава неуважение. Хората просто се чувстват като у дома си. В момента възхищението на публиката от театъра не е по-малко от преди.
В театъра ме дразни страха да се поставят сериозни заглавия, защото това нямало да се гледа и да се котира. Слава Богу, и шестте постановки, в които участвам, са сериозни. Това обаче коства десет пъти повече усилия от това да сложиш едно просташко заглавие, един самодеен плакат и едни озъбени лица с оправданието, че публиката го иска. Хубавото е, че нещата вече започват да се натаманяват. „Момчето от последния чин“ има 23 представления за един сезон.
- Говорим за музика и театър, които са неразделна част от Вашия живот в момента. Кога беше емоционалният Ви пик?
- В момента е, и продължава почти две години. Имаше един предишен пик, подобен на сегашния – през 1997-1999 г. Беше подобен, но и много различен, защото аз тогава не бях подготвен да го осъзная и да му се насладя...
- Затова ли в един момент се отказахте от музикалната сцена? Това страх ли беше?...
- Не, просто си казах, че имам да извървя основния си път – актьорския, и трябва да се занимавам с кино. Имах роли, имах да пиша музика за филми и представления – път, на който много държа. Но това не означава, че не държа и на музикалния, защото това е първото нещо, което въобще съм започнал да правя като ученик – да пиша стихове и да ги превръщам в песни.
Не бях подготвен как да се държа в тази ситуация, как да й се насладя истински и естествено. Тогава беше много медийно, имаше нещо външно в цялата работа и не се чувствах аз. Сега моментът е по-важен, защото съм по-истински и съм повече аз.
Сега е по-истинско и заради групата. Ние сме си същите музиканти, но поведението и статутът ни не беше като на група. А това има голямо значение за рокенрола. Аз съм стартирал с групи като ученик и това е моят път, но тогава не можех да си позволя да поддържам група.
- Казвате, че музикантите до Вас ги обединява това, че по някакъв начин са свързани с театъра и киното? Означава ли, че имате някакви притеснения, че няма да се получи добър екип с хора, които не плуват във Вашите води?
- Докато създавах активно театрална и филмова музика, съм записвал с над 300 български музиканти. Никога не съм имал проблем в комуникацията с музикантите, независимо дали са от симфоничен оркестър, джаз, етно или фолклорна формация.
Ванката, Стунджи, Еко и Миро просто мислят на друго ниво. Те са и артисти, освен музиканти. И е много лесно – имаме общ език, общо чувство за хумор, съвсем различно е.
- Работил сте с над 300 музиканти. Внушителна цифра от Ваши колеги, които през годините са били с Вас и са помогнали да се чуе музиката от над 30 филма, 70 спектакъла, 400 песни. Болката или любовта Ви е вдъхновявала досега повече за такова наистина огромно творчество?
- Вдъхновението за текст е на съвсем различна честота от тази за музиката. Не съм се замислял, защото такова ми е битието от много дълго време, от 14-15-годишен. Не го приемам като професия, а като част от мен. Като ученик четях много и знаех, че това ще е моят път. Не съм се замислял какво ще коства или какво трябва да настройвам, или какво трябва да ме вдъхновява. Достатъчно е човек да бъде любопитен към всеки миг от деня – там ще се появи импулса, ядрото около което да се натрупва... Както захарния памук около дървената клечка.
- Като говорим за вдъхновението, искам да Ви попитам докъде стигнахте с Четвъртата песен…? Това говори ли Ви нещо? Чуй душата ми?
(„Думи, родени от страст...“ Взаимно уважение и болезнен професионализъм има в започналата през 2004 г. творческа връзка между Лили и Стефан Вълдобрев. Тогава тя изпълнява саундтрака към „Изпепеляване“, а той – една от главните роли във филма и участва в клипа към песента ѝ „Танго“. Години по-късно двамата се събират отново и ето че през 2017 г. Лили пее три песни по негови текстове. Освен вече познатата „Този миг“, негови са думите на „Дали“ и „Обичай ме“.)
- Все още работим, но това е процес. Дълъг процес на изграждане.
- Можете ли да запеете песен на Лили, не Ваша?
- Да, мога. Присъствах на изпълнение на „Камино“, което ме остави абсолютно без дъх. Мисля, че ако човек не е чул на живо как тя изпълнява тази песен, просто нищо не е чул. Това е съвършенството на едно изпълнение.
- А какво Ви влудява, освен широката луна?
(„Широката луна пак ме влудява!...“ е част от текста на песента „Вълк“, албум „Към“, 1998 г.)
- Влудяват ме много неща в света, в обществото ни, в политиките, в медиите... всичко, но гледам да не им давам воля на гнева и пространство да излизат на повърхността. Аз не съм по-различен от повечето хора, които виждат куп неуредици и трески за дялане, но мисля, че ако през деня ти се е случило едно хубаво нещо, него трябва да споделиш, а не това, което те влудява. Така ще стане по-хубаво и на други хора, и денят ще стане по-хубав.
- Политиката е сред нещата, които Ви влудяват. През 1998 г. бяхте част от екипа по организирането на концерта за първия американски президент посетил България – Бил Клинтън. Сега бихте ли пял за Доналд Тръмп?
- (Смее се.) Тогава това посещение имаше значение за държавата… Два месеца след като влязох в театралната академия, станаха големите промени от 1989 г. Ние бяхме политически и социални животни, направихме две национални стачки – след едната падна президент, а след другата – министър-председател. Такова беше всекидневието и духа. Когато държавата ти има кауза, ти не можеш да седиш безучастен към нея – първо беше влизането в НАТО, после влизането в Европейския съюз. Бях водещ на Новогодишния концерт през 2006/07 г., когато това се случи. На площад „Батенберг“ бяха над осемдесет хиляди души. Няма да забравя тази енергия...
Сега, не само за Тръмп, за никого не бих пял. Тогава имаше някакви принципи и обща идея. В момента няма нито принципи, нито идея. Състоянието е насипно в политиката, както и във всички останали области.
- Кои са уроците, които научихте през тези години от преподавателите в НАТФИЗ и след това в Чешката филмова академия ФАМУ?
- Най-важното, което научих е чувството за мярка и усещането за вкус. Защото всеки що-годе добър преподавател може да те научи на стандартните неща. Но усещането за мярка и за вкус е много относително и субективно. Затова само големите преподаватели могат да те научат къде точно да сложиш мярката. Днес границата за вкус и за компромис е станала доста по-ниска. Аз обаче не гледам на това с фатализъм и страх, защото всичко е белег на времето. И това време ще отмине, и ще дойде друго. Не сравнявам преди и сега!
- В този ред на мисли, какво е мнението Ви за поколението, с което израснахте заедно и което може би е пораснало и израснало с Вашите песни? Ако говорим за колегите Ви от НАТФИЗ, сред тях са имена като Галин Стоев, Мариус Куркински, Койна Русева, Касел Ноа Ашер… Това поколение на мярката и на вкуса ли е?
- Мисля, че да, защото хвана малко от предишното време, когато духовността беше качена на пиедестал, имаше респект към духовното. Ние закачихме от този период и това се трансформира в следващия. Това поколение се справя добре, но наблюдавам и сегашните 20-25-годишни, които са брилянтни. Харесвам ги страшно много. Аз работя с тях – прекрасни са.
- Вие сте един от най-българските артисти – в най-хубавия смисъл на думата. Артист, който работи в България, с българи, и има успех сред българите. Преди много години обаче сте приет в университет в Маями. Виждате ли се като емигрант в минало време, което сега би могло да бъде настояще?
- Може би щях да се занимавам със същото, защото това съм аз и то е по-силно от мен. Не се виждам да бях останал там като работник в пицария. Сега осъзнавам, че мога да се изразя пълноценно единствено, когато пея на български език. Пробвах скоро да пея на английски – беше страшна излагация, до никъде не го докарах. Нямам чувствителност, когато пея на английски…
- Възприемате ли се за универсален артист?
- Не, защото, когато започвах, беше същото – нищо, че после стана професия. Ето, нямам никакви умения в рисуването или танците, никога не бих посмял и да си помисля за развитие в тази посока. Стремя се да подобрявам само това, което мога да правя.
- Кой е последният концерт, на който бяхте като фен и Ви разтърси?
- Впечатли ме концерта на „Ред хот чили пепърс“ през 2012 г. в София. „Остава“ също ме впечатляват с уникалните см изяви в клубовете.
- Доста хора си тананикат „Времето лети все по-далеко…“, а Вие какво си тананикате?
- Обикновени си тананикам някакви мои нови неща, които трябва да претърпят аранжимент и искам да ги променя.
- Коя беше любимата приказка на дъщеря Ви и коя беше Вашата любима приказка?
- Тя си измисляше нейни си, по-интересни приказки. Тя е от поколението, което гледаше много анимация. Моята любими приказки бяха от едни поредици, които навремето представяха различни региони по света – индийски, африкански, скандинавски.
- Казвате, че през годините сте се запазил с работа. Само това ли Ви опази за да сте такъв, какъвто Ви видях днес, в този разговор?
- Говоря за работа, защото мисля, че това вълнува интелигентните хора, а не какъв е личния живот на някой. Иначе – да, имам свое лично пространство, семейство и приятели, на които съм безкрайно благодарен за всичко. Те са тези, които могат да те съхранят, работата – не толкова. Правят го неотлъчно вече толкова много години, такава крепост са.
