24 юни 2012 – 5:30 пи ем - Авиобазата в с. Доброславци кротува и пие блага ракия (обяснението е тук и тук).

Меломаните са по поляните, слънцето е зад облаците, токените* са зад щорите, Walk Off The Earth са във въздуха. Предполага се, че ще вали или няма да вали. Но никой не предполага, че, след "сефтето”, на нестандартната фестивална локация предстоеше да й се случи... мелето! Така става, като пристанеш...

В началото краченето из фестивалните земи е лесно – голяма част от героите на съботната вечер може би са уморени или мокри и очевидно липсват. Стъпваме в третия (+петък) фестивален ден с Walk Off The Earth. Бандата свири на главната сцена, пред която се настаняваме. Още с първото парче, което чувам, се съгласявам с предишното си мнение - музиката на групата е чудесна. Каквото пеенето им на живо на моменти не е. Не ми е важно. Занимавам се с героите от "Плодчетата”, на които музикантите от бандата ми напомнят (Кумба е момче – Джани (Gianni Luminati)).

На сцената летят китари, до нас летят чорапи... буквално – черни на кълбо. Решаваме, че ще се излежаваме до меломаните по поляните, но изпълненията на "Summer Vibe”, “Somebody That I Used To Know” и “Man Down” ни разбутват. Сетът на канадците свършва и с "е-о-та-та-ду-де-ро" на уста се настройваме за Nneka.

Nneka бъде светлина. Просветна ми. След два дни предимно електроника в ушите Nneka беше задължителна. И беше утешителна...

Nneka Снимка: Elevation
Изтърпете ме малко: музиката, която е дело на музикални инструменти, а не на компютър, никога няма да бъде мъртва; хората наистина нямат нужда от екстеншъни, плейстейшъни, апликейшъни... имитейшън? "Do You Love Me Now?" – положителният отговор на този въпрос решава всички проблеми, нали? Ако не вярвате, питайте "Бийтълс”...

Диди от ДидиАна, с която ви запознах в началото, ме попита кое ми е "най-" от Elevation. Май ми е Nneka. Нека ми е... След “Do You Love Me Now” още можех да си тръгна щастлива, но следваха Шон Пол, Ерика Баду и Cypress Hill. Бях по-щастлива, да, но не и по-глупава...

Шон Пол Снимка: Elevation
Шон Пол. Got To Love Him. Няма как да не го (за)обичаш. Него и танцьорките. Втори път: танцьорките!!! Шон Пол даде старта на "мелето", споменато в началото. Забравям, че за момент остана само "денс”-а на денсхола и забучаха познатите електрички. Забравено. Всичко останало е безвъзвратно запомнено.

Ерика Баду Снимка: Elevation

Както и всичко, което последва Шон Пол. Първото от това "всичко” беше Ерика Баду. Джазиран сет в дует с гласа от "You Got Me" – песента, която преди много години ме влюби в Ерика Баду. Това очаквах и това чух. И занапред ще продължавам да не внимавам какво си пожелавам.

След 8 потни параграфа в най-трудния текст от известно време насам, стигам до Cypress Hill… и речникът ми се евакуира. "Insane In The Brain”, "Hit Form a Bong”, “Rock Superstar”, "How I Could Just Kill a Man” – използвайте заглавията на тези, въобще на всички песни групата, като определения на изпълнението на Cypress Hill, защото по-точни епитети нямам. Феновете ги очакваха отдавна и дочакването не ги разочарова. Нямаше статична душа пред главната сцена. Не знам дали остана душа на място, различно от "пред главната сцена". У-А-У-А... УАУ!

За всички, които цяла година мърмореха "да няма пак евакюейшън” – нямаше! Само Elevation. Зарибяването. Излитането. Мелето. Доволната.

*токени - фестивалната валута