Това не е легенда, а истинска история на вече 100 години. История за страшни времена - събрани в спомените на наследниците на оцелелите от кланетата. Като тази на дядо Хайрутюн Чалгаджиян.
„Всички са измрели по пътищата. Общо милион осемстотин четиридесет и пет хиляди души са загинали. Борба за хляб е било, борба за вода... Техният план е пълно унищожаване на арменското население, т.е. да изчезнат всички арменци от тези земи, турски, османските земи”, разказва той.
24 април 1915 година, Османската империя. Започват масови репресии срещу арменското население. Насилствена депортация - която пътя на повечето е завършвал със смърт. От края на 19 век до 1921 година са избити нас милион и половина арменци.
„Целта им е била да обезлюдят тези места и когато няма християнско население в тези места, никой не може да претендира, че това са исторически на дадена държава, примерно на Армения, и да искат възстановяването на Арменската държава, когато в нея не живее нито един арменец, или арменците са едно малцинство.
Добре. Ти можеш да искаш да унищожиш. Ти можеш да искаш да изгониш един народ. Защо трябва да го избиваш? Защото това, което се е случило, е било реално избиване на арменския народ. Къде да отиде тоя народ? Може ли да ги изпратят в Америка. Там са родени, там живеят. Там са им домовете и те искат да живеят тези хора. А за да ги лишат от това, само смъртта трябва да го стори това нещо.
Заради това, че арменците са държали парите на Османската империя и са били по високите върхове на властта, заради това ли се е случил този геноцид? Аз не приемам този довод като основен за това нещо, защото те много лесно са можели да останат тези, които са на високите постове, да им вземат парите, едно друго и да не закачат основното население селяни, занаятчии и друго, които не са били богати, а са създавали икономика, създавали са култура на Османската държава”.
Въпреки всичко разправата започва с цвета на арменската интелигенция - за да продължи и до най-малко село, в което живеят арменци. Стотици хиляди са прогонени от родните си места и насочени към Сирийската пустиня - по пътя на страданието.
Вечерта арестуват интелигенцията, която е в Цариград. Ние там имаме писатели, художници, композитори и др. И това е. Закарват ги някъде и ги убиват. Лишават цялото население от мъжкото присъствие, което може да ги закриля, и след това започват да извеждат жени, деца, старци, девойки и т.н. по пътя към Сирийската пустиня.
Ние говорим за пътя към Дер-Ел-Зор. Това е крайната точка. И когато достигат до тука, много малко бройки хора са. Независимо от това те ги насочват и уж трябва да ги водят в Мосул, а фактически след като преминават Шеддедде, след като преминават този град, след това ей тука в тези места взимат им всичко ,което им е останало и ги убиват допълнително и никой не успява да достигне до там”.
-А къде е трябвало да достигнат? До Армения ли?
„Не, до други земи. Да излезнат от турските земи, но те са били сигурни, че това няма да стане, защото те са жени, старци и те ще загинат. И наистина колкото повече идват в тези лагери, последни лагери, все по-малко бройки идват тука. Всички са измрели по пътищата. Те са смятали, че ще изнемощеят и постепенно, постепенно ще загинат и който достигне ,пък, в пустинята , там ще ги доубият”.
Предците на дядо Хайрютюн са живели в Беломорието. Кланетата там съвпадат и с гоненията на българите от родните им земи.
„Във фамилията нямам , в рода имам. На баба ми братът е с 8 деца Но при мен е най-малка загубата. Има хора, които са загубили баща, майка, сами са останали”
-Какво са преживявали? Как са се хранели? Били са много изнемощели, много болни?
„През време на геноцида никаква храна не им са давали. Те ходели от пункт на пункт и примерно достигат някакъв пункт, който е определен да бъде като място за кратък престой. Там, те са малки селища, две, три хиляди, които идват, търсят храна в едно малко селище, в което и цял ден да работи фурната няма да може произведе хляб”.
-Какво изпитваш ти, когато гледаш тези снимки?
„Ужасна работа. Аз и филм съм гледал и съм плакал. Много се вълнувам (разплаква се). Това е нечовешко. Нямам думи. Така да се отнася и то във 20 век, когато се говори за една цивилизована Европа. Не са осъдили тази тирания, Това деяние на турците и за да дойде време Хитлер да каже „Кой помни клането на арменците" и след това да унищожи милиони евреи.
Тогава да бяха спрели кланетата или след това да бъде заклеймена Турция и т.н. , тогава може би ще се да се възпре и Хитлер. Но не го направиха и евреите, милиони евреи отидоха в газовите камери. И ние сега като повдигаме този въпрос, не само тъгуваме за нашите предци, а искаме да обърнем внимание на света, че имало такова нещо. Че такова нещо трябва да се осъди. Хората да знаят, че който направи такова нещо, трябва да не съществува на този свят”.
България е една от страните - които отварят врати за малкото - които са успели да се спасят. Дори Цар Фердинанд издава специален указ за приемането на арменските бежанци. Такава е и политиката на цар Борис Трети.
Днес обаче България е една от страните - които не признават гоненията над арменците да бъдат наречени геноцид. Това е и думата - срещу която упорито се противопоставя и Турция - като наследница на Османската империя.
-Защо България не признава арменския геноцид тогава официално?
„Официално не го признава заради икономически интереси, за да не развали добросъседските си отношения с Турция. Дори общини като Ямбол, които биха признали този геноцид, след като се намеси турския консул и след като се намесиха икономическите партньори на ямболци, че ще спрат икономическите субсидии и няма да имат търговски отношения с тях, ямболци оттеглиха своето отношение”.
Името Хайрютюн в превод означава Възкресение. Дадо Хайрютон е сигурен - че дори и след най-голямата трагедия - когато един народ е единен - няма как да не се съхрани. А това - което той и хилядите арменци пръснати по света искат е възкресение на правдата.
„Това е една голяма трагедия, особено за тези, които са го преживяли, които са го преминали. Но и тези, които са чули от тях. Те не разказваха на нас малките деца”.
-Кажи какво е това „Помня и осъждам"?
„Това е емблемата и девиза, който се възприе от страна на арменското общество в целия свят , в което при отбелязването на 100-годишнината, в което поставиха това цвете. Това цвете се казва незабравка. Да не се забравя.
А девизът е, че винаги ще помним, но и изискваме хората да признаят, че е имало геноцид, че няма да допуснат друг такъв да бъде, да стане. Защото това е голяма трагедия. Като човек, във вените на който тече арменска кръв, подарявам Ви тази значка, която е с емблемата незабравка. Не забравяме никога. Още 100 години винаги ще се чества това нещо и винаги ще се помни. Прекланяме глава пред всички, които са си отишли така”.
