„Това беше нашата къща. Живяхме тук 6 години. От тук синът ми тръгна на училище за първи път. Тук празнуваме Нова година, празници, посрещахме гости. На 24 февруари се събудих ето там, където е спалнята ми. Вече знаех, че това е война. Детето спеше. Обадих се на мои приятели в Ирпин. Казах им: „Война!“ Попитаха ме „Къде я видя?“ Казах им пред прозореца ми.“
Така започва историята на Татяна. Тя живее на ул. „Мальовничий“ на границата на Буча и Гостомел. На украински означава улица „Живописна“. Татяна напуска дома си сутринта на 24 февруари.
„Върнах се в началото на май. Получих истеричен пристъп. Не можех да плача, бях в истерия. Крещях“, казва тя.
Татяна е един от хилядите мирни граждани на Украйна, срещу когото е извършено военно престъпление. Домът, дори цялата ѝ улица, е разрушен от армията чужда държава.
„Изпитвах неописуем гняв. Към себе си, към света, към всичко наоколо“, казва Татяна.
Тя губи дома си, но бяга още в първия ден и не става свидетел или жертва на най-бруталните военни престъпления по време на окупацията на Буча.
„Нашата прокуратура, нашата полиция, заедно с международен екип разследващи събират доказателства, че на територията на Буча са извършени военни престъпления. Като заместник-кмет на града имам тази отговорност - да участвам в документирането на всичко това. Знам много добре какво оставиха след себе си руснаците след като напуснаха. Повечето от тези хора, които бяха намерени убити на територията на Буча са застреляни директно, много често в гърба. С оръжие. Това не са случайни жертви на взривове. Повечето от загиналите са екзекутирани“, казва Михайлина Шраривска.
Травмите на оцелелите, на свидетелите, на близките на жертвите са трудни за понасяне. Те чакат справедливост.
„Много е трудно. Някои хора казват, че не искат отново да се върнат в Буча след това, което са видели по време на окупацията. Много е тежко да живееш с това, защото Буча е малък град и тук всеки познава някой, който е бил убит“, казва заместник-кметът.
„Някои мои познати не издържаха преживяването. Един приятел, който е на 50 години - неговото семейство замина в чужбина, жена му реши да не се връща с децата, а той се пропи“, казва жителят на Буча Евгени Оликисенко.
Евгений е отдаден на това да помага на осакатени украински войници, за да лекува своите емоционални травми.
„Като помагам на другите, това ми дава сили. Когато отида в болницата и видя в какво състояние са ранените момчета - без ръце, без крака - аз разбрах: аз съм здрав, трябва да помагам и това повдига духа ми. Моята доброволческа дейност е това. Всеки ден нося продукти на ранените“, казва той.
Сергей Каплучний е директор на гробищния парк в Буча. Трудно сдържа сълзите си, когато ни разказва. И той е сред свидетелите на военни престъпления. „Имаше един период, когато един от техните снайперисти, той се забавляваше. Вървяха баща и син, слава богу синът остана жив, но бащата не. Първо стреляха в краката, а после в главата“, разказва Сергей.
„Трябва да продължим да живеем. Искам да доживея до този момент когато Русия ще понесе наказание за това, което аз видях с очите си тук в Буча. Зверствата, които аз видях, те са шокиращи. Видях ужасни картини“, допълва той.
Жертвите живеят с мисълта за възмездие и справедливост. Някои вярват в справедливостта на всевишния.
„Наши познати ги разстреляха в колата им, докато опитват да се спасяват. Не знам дали ще получат наказание извършителите, но Господ ще ги накаже. Само се моля да си тръгнат от нашата страна. Колко скръб донесоха, колко смърт, защо? Имат си толкова територия, защо им е нашата?, казва Олеся.
След травмата от 24 февруари Татяна става част от програма, която я отвежда в държави, където много хора вярват в думите на Путин, че освобождава украинците от нацизма.
„Участвам в информационна кампания по всички балкански страни. Моите усилия са насочени в това да работя в такива проруски страни като Сърбия, за да разказвам на хората там какво върши Русия“, казва тя.
С преобърнати животи, всеки търси начин да лекува травмата си. Но за да продължат, те имат нужда да знаят, че ще има възмездие.
