Как един наш сънародник успя да се промъкне през обсадата на Харков и да се прибере у дома? Това разказа завърналият се преди броени часове Веселин Кузев в „Тази сутрин“.
Пътуването му е било осъществено „с голяма сложност и с голяма мъка“: „След първите удари, които бяха в Харков сутринта в 5:00 ч., се надявахме, че може би само военното летище ще бъде разрушено, което е на 20 км от града, но в 11:00 ч. сутринта почнаха да стрелят и тогава околностите на града и тогава аз вече се опитах да тръгна оттам“.
„Беше някакъв шок да се излезе от града. Направих го бързо и екстремно. Вечерта аз имах някакво, не знам, може би вътрешно чувство - просто си нахвърлях там бельо и дрехи, да не са в гардероба, и просто в 5:00 ч. като стана това нещо всичко облякохме и буквално за няколко минути излезнахме навън“, разказва Кузев.
Заради бомбардириовките му се наложило няколко пъти да смени маршрута си.
На път за Полтава е засякъл военна колона. Предупредили го, че трябва да ги избягва, защото те са обект на удари и той гледал максимално бързо да ги изпревари.
Решил да мине през Приднестровието, но пътят там е вече затворен и неговият приятел вече не може да се прибере.
По пътищата имало колони от автомобили и паника, много често му се налагало да кара в насрещното движение. Пътуването му е отнело четири дни.
„Ужасно е, това е истинска война в XXI век“, каза Кузев.
Сънародникът ни се е регистрирал изтегляне на сайта на дипломатическото ни ведомство, но отправи тежки критики към МВнР за евакуацията на българите от Украйна: „На 17 февруари съм си оставил заявката. Върна ми по електронен път писмо, че моята заявка е приета и всичко е нормално преди началото на военните действия, преди две седмици. Аз така ще задам такъв риторичен въпрос: Вие мислите ли, че някой ми се обади? Не. Пълна трагедия. Посолството е пълна трагедия. (…) Никой не ми помогна“.
Именно заради липсата на реакция той е решил да самоорганизира своята евакуация.
Кузев отправи и критика към наши власти за посрещането на бежанците: „Интересно ми е, когато вчера влязох на границата на Русе имаше доста украински автомобили украински, а няма нито един представител, който да посрещне тия хора. Аз понеже съм българин, аз се прибирам в София и знам къде отивам. Хората не знаят. Хора с малки деца. Спирам и ги разпитвам, питам за къде пътуват. Един казва: „Не знам накъде пътувам“, друг казва, че отива при близки“.